Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Май не ми се излиза, ако не възразяваш. Предпочитам да си почина.

— Да, прав си. Не си в подходяща форма за разходки. — Усмихна се и си взе палтото. — Ще отскоча до ъгъла да взема нещо за хапване. Някакви предпочитания?

Той поклати глава и я изпрати с поглед до вратата.

— Внимавай, Анака.

Тя се извърна и дръпна пистолета от чантата си.

— Не се тревожи, ще се оправя. — Отвори вратата. — До след малко.

Той я чу да се отдалечава, но вниманието му отново бе погълнато от компютъра. Усети как пулсът му се учестява, наложи си да се успокои, но не постигна особен успех. Въпреки огромното си желание се поколеба. Знаеше, че трябва да продължи, но в същото време разбираше, че е скован от ужас.

Втренчен в ръцете си, все едно принадлежат на някой друг, прекара следващите пет минути в опити за преодоляване на защитата на сайта на американската армия. В един момент удари на камък. Военният екип от компютърни специалисти бяха актуализирали софтуера съвсем наскоро и бяха добавили и трета защита, за която Дерон или не му беше казал или, по-вероятно, още не знаеше. Пръстите му се отлепиха от клавиатурата, както пръстите на Анака след края на ноктюрното, за миг се поколеба. Не е прекалено късно да се върне, каза си, няма нищо срамно в това. За толкова години вече беше свикнал да му се отказва всякаква информация, свързана с първото му семейство, включително доклада за тях, съхраняван в архивите на американската армия. Не можа да си спести поредната порция тормоз, не можа да избяга от мисълта за последните мигове на любимите си същества — мигове на смазващ ужас. Дао, дете на войната, несъмнено е чула рева на самолетен двигател в спокойния и горещ летен следобед. Отначало, заслепена от слънцето, сигурно не го е видяла, но тътенът се е усилил, туловището на машината най-сетне е затъмнило слънцето и Дао е разбрала. И тогава, с вкочанено от ужас сърце, се е опитала да покрие децата с тялото си, в отчаян опит да ги предпази от куршумите, които вече са започнали да обсипват водната повърхност. Джошуа! Алиса! Елате насам! — сигурно е крещяла така с надеждата да ги опази от неизбежното.

Борн, седнал пред компютъра на Анака, осъзна, че хлипа. Остави сълзите да се стичат по бузите му — нещо, което не бе правил от много години. После тръсна глава, обърса лицето си с ръкав и преди да се е разколебал, се съсредоточи върху конкретните си действия.

Успя да намери начин да заобиколи последното ниво на защитната програма и пет минути след началото на затормозяващия процес вече беше вътре. Бързо, преди нервите му да са се сринали за втори път, влезе в архива, където се пазеха сведения за смъртните случаи, и написа имената и датата на смъртта там, където беше необходимо — Дао Уеб, Алиса Уеб, Джошуа Уеб. Втренчи се в имената и потъна в размисъл. Това беше моето семейство, човешки същества от плът и кръв, които се смееха и плачеха и които някога ме прегръщаха и ме наричаха „скъпи“ и „татко“. В какво са се превърнали сега? В имена, изписани на компютърния екран. В статистика. Сърцето му щеше да се пръсне от мъка, усети с нова сила онзи пристъп на бяс, поразил го следобеда след тяхната смърт. Не съм способен да го преживея втори път, рече си, това ще ме съсипе. Преизпълнен с непосилна скръб, натисна ENTER. Нямаше друг избор, нямаше връщане назад. От мига, в който с него се зае Алекс Конклин и го превърна най-напред в един различен Дейвид Уеб, а после и в Джейсън Борн, мотото му беше „Няма връщане назад“. Тогава защо продължава да чува гласовете им. Толкова ми липсваше, скъпи! и Татко, ти си дойде!

Тези спомени, преминали през пропускливата бариера на времето, го оплетоха в мрежата си, поради което в началото не реагира на информацията, изплувала на монитора. Остана втренчен няколко минути, без да забележи аномалията.

Видя в ужасяващи подробности онова, което се бе надявал никога в живота си да не види — снимките на любимата си съпруга Дао, раменете и гърдите й разкъсани от куршуми, лицето й гротескно разкривено от болезнените рани. На втората страница бяха снимките на Алиса, бедното й телце и главица изглеждаха още по-обезобразени заради своята крехкост, заради по-малките размери. Той седеше, парализиран от мъка и ужас, и не можеше да отмести поглед от монитора. Трябва да продължи. Още една страница, още една серия от снимки, за да бъде пълна трагедията.

Премина на третата страница и се подготви да види снимките на Джошуа. Но снимки нямаше.