Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Знам, че темата е болезнена за теб, Анака — подхвана той кротко, — но за мен е ужасно важно да ми разкажеш за баща си. — Усети как тя се стяга, как се отдръпва. — Можеш ли да говориш за него?

— Какво те интересува? Как са се запознали с Алексей, предполагам?

Тя се съсредоточи върху действията си, но той се запита дали не избягва погледа му нарочно.

Лицето й беше помръкнало.

— Въпросът е доста особен… и личен.

— Става въпрос за миналото ми, разбери… — Гласът му заглъхна. Не можеше нито да я излъже, нито да й каже цялата истина.

— За онова минало, което си спомняш само откъслечно. — Тя кимна. — Разбирам. — Изстиска гъбата и водата в купата порозовя. — И така, Янош Вадас бе идеалният баща. Той ме промени, когато бях съвсем малка, приспиваше ме с приказки, пееше ми, когато бях болна. Присъстваше на всичките ми рождени дни и специални случаи. Честно казано, нямам представа как е успявал. — Изстиска гъбата за втори път; раните бяха започнали да кървят пак. — Аз бях на първо място. Винаги. Той никога не се изморяваше да ми повтаря колко много ме обича.

— Била си щастливо дете.

— По-щастливо от всичките ми приятели, от всички хора, които виждах. — Гледаше по-съсредоточено от всякога, сякаш решена да спре кървенето на всяка цена.

Борн беше изпаднал в състояние, близко до транс, беше се отнесъл в мисли за Джошуа, за останалите членове на първото си семейство, за всичко онова, което никога нямаше да направи с тях, за всички мънички моменти, които човек забелязва и запомня, докато расте детето му.

Най-накрая Анака се справи с кръвта и надзърна под торбичката с лед. По лицето й не можеше да се разбере какво е видяла. Отпусна се на пети, положила ръце в скута си.

— Мисля, че трябва да си свалиш якето и ризата.

Той я погледна.

— За да огледам ребрата ти. Видях, че те заболя, щом се протегна да си оставиш чашата.

Тя простря ръка напред и той сложи в шепата й торбичката с лед. Анака размърда пръсти.

— Трябва да я напълня пак.

Когато се върна, го завари гол до кръста. Вляво се виждаше огромно и подпухнало червено петно, което той опипа лекичко с пръсти.

— Боже мили, та на теб ти е нужна цяла вана с лед.

— Поне няма нищо счупено.

Метна му торбичката. Той я сложи на мястото и ахна неволно. Тя седна пак в същата поза и погледът й обгърна тялото му. Де да можеше да проникне в главата й.

— Предполагам, мисълта за сина ти, когото са убили толкова млад, не ти дава мира.

Той стисна зъби.

— Просто… онзи мъж на покрива… онзи, който ни шпионира… той ме проследи чак от Щатите. Твърдеше, че иска да ме убие, но вече знам, че ме излъга. Всъщност иска да го заведа при един човек — и това е причината да ни шпионира.

— До кого иска да се добере? — попита Анака с мрачна физиономия.

— До някой си Спалко.

— Степан Спалко ли? — извика тя с изненада.

— Именно. Познаваш ли го?

— Разбира се, че го познавам. Всеки в Унгария го познава. Той е президент на „Хуманистас“ ООД, благотворителна организация. — Смръщи чело. Сега вече наистина се притесних, Джейсън. Този човек е опасен. Щом иска да се добере до господин Спалко, трябва да информираме властите.

Борн поклати глава.

— И какво ще им кажем? Опасяваме се, че човек, за когото знаем само, че се казва Хан, иска да се свърже със Степан Спалко? Не знаем дори причината. А те какво ще ни кажат според теб? Ами защо въпросният Хан просто не вдигне телефона и не му се обади?

— Тогава поне да звъннем на някого в „Хуманистас“.

— Преди да знам какво става, Анака, не искам да се обаждам на никого. Така само ще размътим води, които и бездруго са доста тинести и пълни с въпроси, на които нямам отговори.

Той стана, отиде до масата с компютъра и седна.

— Казах ти, че имам идея. Може ли да използвам лаптопа ти?

— На твое разположение е.

Борн пусна компютъра, а тя събра купата, гъбата и другите неща и ги отнесе в кухнята. Докато влизаше в интернет, я чу да пуска чешмата. Отиде в мрежата на американското правителство, започна да прехвърля сайт след сайт и докато Анака се върне, бе открил каквото му трябваше.

Агенцията разполагаше с цял набор от обществено достъпни сайтове, в които можеше да влезе всеки с интернет подръка. Но съществуваха още десетина други — закодирани, защитени с пароли, — които бяха част от прословутия интранет на ЦРУ.

Анака забеляза, че Борн е потънал в работата си.

— Какво става? — Заобиколи го и застана зад гърба му. След секунда се облещи. — Какво вършиш, за бога?