Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

На доктор Феликс Шифър съвсем му додея. Вече дни наред не вършеше нищо друго, освен да изпълнява заповеди, докато отрядът от охранители го премести на Крит под прикритието на нощта, след което започнаха да сменят местоположението му често-често. Не се задържаха на едно и също място повече от три дни. Къщата в Ираклион му хареса, но в крайна сметка и тя му писна. Нямаше какво да прави. Отказваха да му донесат вестници, не му даваха да слуша радио. Телевизор нямаше, но и да имаше, едва ли щяха да му разрешат да гледа. И въпреки всичко, рече си, онази къща беше цвете в сравнение с тази разпадаща се купчина камъни. Тук разполагаше само с походно легло, където да прилегне, и с огнище, на което да се топли. Единствената мебел бяха тежки ракли и бюфети; другото си го носеха отвън — сгъваеми столове, походни легла и чаршафи. Канализация нямаше. Скалъпиха някакъв нужник на двора и вонята от него се носеше из цялата сграда. Беше мрачно и влажно дори по обяд и бог да им е на помощ, щом паднеше нощта. Дори да се намираше нещо за четене, нямаше с какво да си светнеш.

Копнееше за свободата си. Ако беше набожен, вероятно би се молил за избавлението си. Толкова отдавна не беше виждал Ласло Молнар и не беше говорил с Алекс Конклин. Когато попита охранителите си защо, му отвърнаха с най-святата за тях дума — сигурност. Комуникациите били несигурни. Опитаха се да го успокоят, че скоро ще се види с приятеля и с благодетеля си. Но когато попита кога, просто свиха рамене и се съсредоточиха в безкрайната си игра на карти. Усещаше, че те също са отегчени — поне тези от тях, които не бяха на пост.

Бяха седем човека. Първоначално бяха повече, но една част останаха в Ираклион. Доколкото бе успял да разгадае схемата, вече би трябвало да са дошли, но ги нямаше. Така че този ден карти не се играеха — всички бяха на пост. Във въздуха витаеше странно напрежение, от което косата му настръхваше.

Шифър беше длъгнест мъж с проницателни сини очи и изпъкнал нос под буйна грива от прошарена коса. Някога, преди да започне работа в АМИПО, когато беше по-представителен, често го вземаха за Бърт Бакарак. Но тъй като никак не го биваше в отношенията с хората, не знаеше как да отвърне. Обикновено изломотваше нещо неразбираемо и отминаваше, но явното му смущение само подсилваше впечатлението у отсрещната страна.

Стана, отиде крадешком до прозореца, но един от охранителите го извика и той бе принуден да се върне на мястото си.

— Сигурност! — предупреди го наемникът с напрегнатост в тона, ако не в погледа.

— Все тая сигурност! Вече ми писна от тая дума! — извика Шифър.

Но така или иначе се върна на стола, където му бяха казали да седи. Намираше се далеч от всички врати и прозорци. Потръпна от влагата.

— Искам си лабораторията. Искам да се върна на работа! — Шифър се вгледа в мрачните очи на наемника. — Чувствам се като затворник, разбирате ли?

Шефът на екипа, доловил неспокойствието на поверения му обект, се приближи.

— Моля ви, докторе, седнете си на мястото.

— Но аз…

— За ваше добро е — продължи Кийган. Беше от мургавите ирландци, с тъмна коса и очи, със сурово лице, застинало в мрачна решителност, и с тежката походка на уличен кавгаджия. — Плащат ни, за да осигурим безопасността ви, и приемаме работата с нужната сериозност.

Шифър седна покорно.

— Ще ми каже ли някой какво става?

Кийган се втренчи в него и остана така известно време. После явно размисли и приклекна до стола му.

— Гледах да ви спестявам някои новини — подхвана с тих глас, — но вече ми се струва, че е най-добре да знаете.

— Какво да знам? — Шифър изглеждаше болезнено притеснен. — Какво се е случило?

— Алекс Конклин е мъртъв.

— О, боже, не! — Внезапно плувнал в пот, докторът вдигна ръка да се избърше.

— С Ласло Молнар не сме се чували от два дни.

— Господи!

— Успокойте се, докторе. Твърде е възможно Молнар да е прекъснал връзката от съображения за сигурност. — Очите на Кийган се втренчиха в неговите. — От друга страна, хората ни, които останаха след нас в Ираклион, още не са дошли.

— Това го разбрах — рече Шифър. — Мислите ли, че нещо… че са претърпели злополука?

— Принуден съм да го допусна като възможност.

Лицето на Шифър лъщеше от пот. Не можеше да овладее пристъпа си на ужас.

— В такъв случай е възможно Спалко да е открил местонахождението ми. И да се намира тук, в Крит.

— Не е изключено. — Лицето на Кийган беше непроницаемо като камък.

— И какво правите по въпроса? — запита Шифър. Ужасът го правеше агресивен.