Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Екипът мълчаливо следваше снопа на слънчевите лъчи все по-навътре в пролома. Между Спалко и Зина вече не течеше задушевен разговор, нищо не подсказваше за случилото се преди броени часове, макар то да бе знаменателно. Така да се каже, беше своеобразна благословия; акт, засвидетелстващ лоялност и сила. Последвалите мълчание и тайнственост само допълнително подчертаваха неговия ефект. Не друг, а Спалко бе човекът, хвърлил поредния камък в поредното спокойно езеро. Сега седеше на брега и наблюдаваше как вълничките се разпространяват все по-надалеч и променят дълбоката същност на езерото и всичките му обитатели.

Облените от слънце скали се изгубиха зад гърба им и те потънаха в мрак; оттук нататък щеше да се наложи сами да си осветяват пътя. Освен Спалко и Зина имаше още двама души — третият им колега бе качен обратно в самолета на летище „Казандзакис“, за да получи медицинска помощ. Носеха компактни импрегнирани раници, пълни с всякакви джунджурии — от гранати със сълзотворен газ до кълбета връв. Спалко нямаше представа какво могат да очакват и държеше да е подготвен за всякакви ситуации.

Двамата мъже вървяха напред, преметнали автоматите си в готовност през раменете. Проломът се стесни и ги принуди да продължат в индийска нишка. Скоро небето изчезна съвсем зад скалата и четиримата се озоваха в пещера. Беше влажно, вонеше на разложено и плесен.

— Тука смърди като в отворен гроб — отбеляза един от мъжете.

— Вижте! — извика другият. — Кости!

Спряха и насочиха фенерчетата си към купчина кости на дребен бозайник, но на няма и стотина метра по-нататък попаднаха на бедрена кост на доста по-едро животно.

Зина клекна и взе костта.

— Не я докосвай! — извика първият. — Да пипаш човешки кости е на нещастие.

— Какви ги говориш? Та археолозите само това правят. — Зина се засмя. — Пък и изобщо не е сигурно, че е на човек. — Въпреки всичко остави костта там, където я бе намерила.

Пет минути по-късно се струпаха около череп, който безспорно бе принадлежал на човек. Фенерчетата им озариха линията на челото и хвърлиха дълбоки сенки върху очниците.

— От какво ли е умрял? — попита Зина.

— От студ — предположи Спалко — или от жажда.

— Горкичкият просяк.

Продължиха напред, все по-надълбоко в скалата, върху която се издигаше манастирът. Колкото по-навътре навлизаха, толкова повече кости намираха. Сега всички бяха човешки, по повечето личаха следи от борба, имаше много счупвания.

— Нещо не ми се вярва всичките тези да са умрели от студ или жажда — отбеляза Зина.

— От какво тогава? — попита един от мъжете, но не получи отговор.

Спалко ги подкани да продължават напред. По негови изчисления бяха стигнали точно под назъбените външни стени на манастира. В далечината напред фенерчетата им намериха странно образувание.

— Пещерата се разцепва — рече единият и насочи лъча на фенерчето си първо наляво, после надясно.

— Не е възможно — прекъсна го Спалко. Изпревари ги и пъхна глава в левия ръкав. — Този ръкав е задънен. — Прокара пръсти по ръба на отворите. — Прокопани са от човешка ръка. Преди много години, вероятно още при построяването на манастира. — Влезе в дясното разклонение, гласът му прозвуча странно. — Да, този ръкав продължава, но има завои и чупки.

Когато излезе, лицето му имаше странно изражение.

— Нещо не ми прилича на тунел. Ясно защо Молнар е избрал да скрие доктор Шифър точно тук. Според мен стоим на входа на лабиринт.

Двамата мъже се спогледаха.

— Ами тогава — обади се Зина — как ще намерим обратния път?

— Няма как да знаем какво ни чака оттук нататък. — Спалко извади кутийка с големината на тесте карти. Ухили се и й показа как работи. — Това е GPS — система за глобално позициониране. Вече отбелязах изходната ни точка. Да вървим.

Съвсем скоро обаче установиха, че нещата не вървят на добре, а още пет минути по-късно се озоваха там, откъдето бяха тръгнали.

— Какво става? — попита Зина.

— GPS-ът не работи — смръщи чело Спалко.

— Какво му е според теб?

— Сигурно някои минерали в състава на скалата блокират сигнала, излъчван от сателита — отвърна Спалко. Не можеше да си позволи да им каже, че няма никаква представа защо устройството не работи в лабиринта. Предпочете да отвори раницата си и да извади кълбото с връв. — Да се поучим от Тезей и да оставяме след себе си нишка.

Зина го изгледа недоверчиво.

— Ами когато връвта свърши?

— При Тезей не се е случило. И тъй като се намираме съвсем близо до манастира, да се надяваме, че и на нас няма да ни се случи.