Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Той се поколеба, после си даде сметка, че няма избор и трябва да й каже истината.

— Когато се върнахме от кафенето, имаше пресни драскотини по табуретката пред рояла.

— Моля? — Тя облещи очи и поклати глава. — Не разбирам.

Борн се сети за слушалката в ухото на Хан.

— Да вървим долу — ще ти покажа.

Насочи се към вратата, но тя се поколеба.

— Не знам.

— Какво не знаеш? — попита той през рамо.

Лицето й бе станало сурово и някак унило, печално.

— Ти ме излъга.

— Направих го, за да те защитя, Анака.

— Как да ти вярвам оттук нататък? — попита през сълзи.

— Анака…

— Кажи ми, моля те, защото наистина трябва да знам. — Тя не помръдваше от мястото си и той знаеше, че не може да я накара да се приближи и на крачка до стълбата. — Нужен ми е отговор, в който да се вкопча и да приема за чиста монета.

— Какво искаш да ти отговоря?

Тя разпери ръце, отпусна ги покрай тялото си съкрушена.

— Осъзнаваш ли какво вършиш, как обръщаш всяка моя дума. — Поклати глава. — Къде си се учил да караш хората да се чувстват толкова отвратително?

— Исках да те предпазя от всякакви неприятности — отвърна той. Думите й го нараниха дълбоко и въпреки че много внимаваше лицето му да не издаде чувствата му, подозираше, че тя разбра какво изпитва. — Мислех, че постъпвам правилно. И все още съм на това мнение, дори на тази цена — да не ти кажа истината, поне за известно време.

Тя го изгледа продължително. Вятърът се блъскаше на талази в бакърената й коса и я развяваше като крило на птица. Долу откъм улицата се надигнаха гласове, някой настояваше да разбере каква е тая глъчка? Никой не можа да му отговори и след малко кварталът притихна, само от време на време пролайваше куче.

— Мислеше си, че ще се справиш с тази ситуация — продължи Анака, — че ще се справиш с него.

Борн се запъти със скована крачка към ръба на покрива и се надвеси. Противно на очакванията му, колата под наем си стоеше на мястото — празна. Може пък да не е била на Хан или пък той все още да е наблизо. Макар и трудно, успя да се изправи. Болката го връхлиташе на талази, стоварваше се все по-безмилостно върху брега на съзнанието му и ендорфините, освободени от шока от травмата, започваха да се разсейват. Имаше чувството, че го боли всяка костица на тялото му, но най-ужасно беше положението с челюстта и ребрата.

Най-сетне намери сили да бъде искрен с нея.

— Сигурно си права, така е.

Тя вдигна ръка и отметна кичур коса от бузата си.

— Кой е този човек, Джейсън?

За пръв път се обръщаше към него на малко име, но това се регистрира съвсем бегло в съзнанието му. В момента полагаше отчаяни — и безуспешни — усилия да намери отговор, удовлетворителен за самия него.

Хан, проснат на стълбите на съседната сграда, върху чийто покрив скочи, беше втренчил невиждащ поглед в безличния таван на стълбището. Очакваше Борн да хукне след него. Или може би, рече си със замъглено от схватката съзнание, очакваше Анака Вадас да насочи пистолета си към него и да дръпне спусъка. Досега трябваше да е стигнал до колата и да е отпрашил. Вместо това си лежи тук, като че оплетен в мрежа.

В главата му се блъскаха неотложните мисли за това, какво е трябвало да направи. Трябваше да убие Борн още първия път, когато го видя, но тогава разполагаше с план, който му се струваше смислен, който бе начертал най-щателно и подробно и който трябваше да го възнагради — поне така вярваше тогава! — с най-върховното отмъщение, полагащо му се по право. Трябваше да убие Борн в търбуха на товарния самолет, излитащ за Париж. Тогава наистина възнамеряваше да го стори — както бе възнамерявал и преди малко.

Лесно можеше да се утеши с обяснението, че Анака Вадас го е прекъснала, но страшната, невъобразима истина беше, че пропусна шанса си преди идването на жената и избра да не се възползва от отмъщението си .

Защо? Чувстваше, че е неспособен да намери отговор на този въпрос.

Мисълта му, обикновено спокойна като езеро, прескачаше от спомен на спомен, сякаш настоящето бе непоносимо за нея. Спомни си стаята, в която няколко години живя в плен на виетнамския контрабандист на оръжие, спомни си и краткия миг свобода, преди да го спаси мисионерът Ричард Уик. Спомни си къщата на Уик, чувството на простор и свобода, което постепенно угасна, за да изпълзи на негово място ужасът, изживян при червените кхмери.

Най-ужасното — онова, което се опитваше да забрави — беше, че първоначално се усещаше привлечен от философията им. Каква ирония — групировката им била основана от шепа млади камбоджански радикалисти, обучавани в Париж; техните постулати били изградени на базата на френския нихилизъм. „Миналото е мъртво! Унищожавай всичко и създавай ново бъдеще!“ Това беше мантрата на червените кхмери, повтаряна отново и отново, докато измести всички други мисли и гледища от главата ти.