Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Влезе в залата с множество редове, където щеше да се проведе конференцията. Имаше елипсовидна форма, с вълнообразен таван от сини шумоизолиращи плоскости. Под тях бяха скрити широки тръби, през които влизаше въздухът, пречистван от сложната вентилационна и климатизационна система, изцяло отделена от масивната мрежа на хотела. Стените бяха от лакирано тиково дърво, столовете — със сини възглавнички, всички хоризонтални повърхности в помещението бяха или бронзови, или от матирано стъкло.

От първия си ден в Рейкявик Хъл и двамата му колеги се събираха тук всяка сутрин, за да обсъждат и спорят върху сложната подготовка на охраната на мероприятието. Следобед всеки провеждаше съвещание със собствения си екип, преглеждаха подробностите и запознаваха хората си с най-новите процедури. С идването на екипите по сигурността хотелът прекрати приема на външни посетители, за да могат на спокойствие да прокарват електронните си връзки и да правят нужните тестове за гарантиране сигурността на обекта.

Още с влизането си в залата Джейми Хъл забеляза двамата си колеги. Файед ас-Сауд беше елегантен и тъмноок, с орлов нос и почти кралска осанка. Борис Илич Карпов, началникът на елитните спецчасти „Алфа“ към Федералната служба за сигурност, беше набит здравеняк с широки рамене и тесен ханш, с гъста черна коса и плоско татарско лице с надвиснали вежди, под които се долавяше нещо животинско. Хъл не беше виждал Карпов да се усмихва, а що се отнася до Файед ас-Сауд, се съмняваше, че изобщо знае как се прави.

— Добро утро, уважаеми колеги — поздрави Борис Илич с досадния си монотонен глас, с който напомняше на американеца за говорител от 50-те. — Остават три дни до началото на конференцията, а имаме още много работа. Да запретваме ръкави, а?

— Разбира се — рече Файед ас-Сауд и зае обичайното си място на подиума, където само след трийсет и шест часа петимата ръководители на водещите арабски държави щяха да седнат редом с президентите на Съединените щати и Русия, за да открият първата съгласувана инициатива на арабския и западния свят за борба с международния тероризъм. — Получих инструкции от колегите ми от другите ислямски държави участнички и бих се радвал да ви запозная с тях.

— Искате да кажете, искания — войнствено рече Карпов. Така и не можа да се примири с решението да водят срещите си на английски — победиха го с два на един гласа.

— Защо вечно гледаш на нещата песимистично, Борис? — попита Хъл.

Карпов се наежи. Хъл знаеше неприязънта му към прословутата склонност на американците да фамилиарничат.

— Исканията миришат лошо, господин Хъл. — Потупа върха на зачервения си нос. — Надушвам ги.

— Изненадан съм, че изобщо можеш да надушиш нещо, Борис, след толкова години водка.

— Пиенето на водка ни прави силни, истински мъже. — Червените устни на Карпов се свиха в презрителна гримаса. — За разлика от вас, американците.

— Защо ли изобщо те слушам, Борис? За какви руснаци ми говориш? Страната ти е една жалка развалина. Комунизмът се оказа толкова мощна разяждаща сила, че унищожи Русия отвътре. А руснаците? Те банкрутираха духовно.

Карпов скочи, бузите бяха придобили цвета на носа и устните му.

— Дотук с обидите! Чашата преля!

— Съжалявам, че си на това мнение. — Хъл се изправи и прекатури стола си. Беше забравил напълно предупрежденията на шефа си. — Защото едва сега започвам.

— Господа, господа! — Арабинът застана между двамата. — Бихте ли ми обяснили как детинските ви заяждания ще свършат работата, за която сме се събрали. — Гласът му бе спокоен и уравновесен, изгледа първо единия, после другия. — Над всеки от нас има по един държавен глава, комуто служим с безрезервна преданост. Така ли е? Е, в такъв случай нека го правим по най-добрия възможен начин. — Нямаше да ги остави, докато и двамата не потвърдят думите му.

Карпов си седна на мястото, макар и със скръстени на гърдите ръце. Хъл вдигна стола си, издърпа го до масата и се тръсна отгоре с кисела физиономия.

Файед ас-Сауд ги изгледа поред.

— Може и да не се харесваме взаимно — рече, — но трябва да се научим да работим заедно.

Някъде дълбоко в подсъзнанието си Хъл усещаше, че има и още нещо у Карпов освен агресивното му безкомпромисно поведение, което го дразни. Отне му известно време, докато разбере на какво се дължи, но накрая успя. Нещо в руснака, може би наглото му самодоволство, му напомняше за Дейвид Уеб — или Джейсън Борн, както бе разпоредено да го наричат. Именно Борн се бе превърнал в писаното момче на Алекс Конклин въпреки всички маневри и тайни акции, които Хъл организираше с кански усилия, преди да му писне и да се премести в Центъра за борба с тероризма. На новия пост постигна доста успехи, няма спор, но така и не забрави какво бе принуден да зареже заради Борн. Конклин беше легендарна фигура в Агенцията. Откак постъпи в ЦРУ преди двайсет години, Хъл си мечтаеше да работи с него. Има детски мечти — човек лесно се разделя с тях. Но мечтите, които преследваш като възрастен, са съвсем друго нещо. Горчивината от пропуснатия шанс остава завинаги — поне Хъл не успя да я преодолее.