Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Тя застана в слънчевата пътека, прокарана през панорамния й прозорец.

— Върху какво ли е работил доктор Шифър, та всички са толкова заинтригувани?

— Нали твърдеше, че личността му изобщо не те интересува?

— Не ставай заядлив. Отговори ми на въпроса.

— Шифър е най-изтъкнатият световен експерт по поведение на бактериологичните частици. Разбрах го от онзи форум в интернет, в който беше участвал Молнар. Извиках те да ти го кажа, ама ти се оказа заета да откриваш трупа на домакина в хладилника.

— Звучи ми супер отвлечено.

— Нали си спомняш сайта, в който беше влизал Молнар?

— Антракс, аржентинска хеморагична треска…

— … криптококи, белодробна чума. Според мен е възможно докторът да е работил с тези смъртоносни биологични или каквито там се наричат организми, ако не и с нещо още по-ужасно.

Анака го изгледа, после тръсна глава.

— Според мен Алекс е бил толкова превъзбуден, да не кажа изплашен — продължи Борн, — защото доктор Феликс Шифър е открил ново биологично оръжие. Което, ако съм прав, означава, че той държи в ръцете си свещения граал на терористите.

— О, боже! Но това са само предположения. Откъде си сигурен?

— Трябва да продължа да ровя в тази посока — рече Борн. — Още ли си толкова категорична, че не те интересува доктор Шифър и местонахождението му.

— Не виждам как ще го намерим. — Обърна се и се насочи към рояла, сякаш беше нейният амулет, предпазващ я от злото.

— „Намерим“ — повтори Борн. — Ти говориш в множествено число.

— Грешка на езика.

— Фройдистка грешка, както е видно.

— Престани — тросна му се тя. — Не сега.

Беше я опознал достатъчно, за да знае кога да спре. Отиде при писалищната маса и седна. Видя LAN линията, свързваща лаптопа й с интернет.

— Хрумна ми нещо — рече. И тогава видя драскотините. Слънцето обливаше щедро табуретката й пред рояла и върху лакираната до блясък повърхност ясно личаха няколко пресни следи. Някой е влизал в апартамента й в тяхно отсъствие. Защо? Огледа се за други издайнически белези.

— Какво има? — попита Анака. — Какво се сети?

— Нищо — отвърна той. Възглавницата му не беше в положението, в което я беше оставил. Беше изкривена леко надясно.

Тя вдигна ръка на хълбока си.

— Кажи де, какво ти хрумна?

— Първо трябва да си взема нещо — реши да импровизира той. — Трябва да отскоча до хотела. — Не искаше да я плаши, но трябваше да намери начин да извърши някои тайни проверки. Не беше изключено — дори напротив, беше вероятно — човекът, проникнал в апартамента й, да е все още наблизо. Нали някой ги беше проследил и до апартамента на Ласло Молнар. Но как, по дяволите, ги е проследил дотук? Та той взе всички възможни предпазни мерки. Е, имаше как — ако преследвачът им е Хан.

Борн грабна коженото си яке и се запъти към вратата.

— Няма да се бавя, обещавам. Междувременно, ако искаш да помогнеш, влез в онзи уебсайт и виж дали няма да изскочи още нещо.

Джейми Хъл, началникът на американската охрана на конференцията по тероризма в Рейкявик, имаше специално отношение към арабите — не ги харесваше, не им вярваше. Та те дори не вярват в Бог — е, поне не в този, в когото трябва, — камо ли да почитат Христос Спасителя. Беше потънал в подобни мисли, докато крачеше по коридорите на огромния хотел „Ошкюхлид“.

Друга причина да ги ненавижда беше фактът, че контролират седемдесет процента от световния нефт. То ако не беше така, кой ли щеше да им обърне някакво внимание? Ако нещата стояха по друг начин, досега да са се избили едни други в сложните си мрежи от междуплеменни вражди. В хотела имаше четири арабски екипа по сигурността — по един за всяка от присъстващите страни, — но работата им се координираше от Файед ас-Сауд.

За арабин, Файед ас-Сауд не беше чак толкова неприятен. Беше саудитец — или може би сунит? Поклати глава. Все едно. Още една причина да не ги харесва — никога не знаеш кой кой е, да му се не види, и кой на кого е готов да пререже гърлото. А Файед ас-Сауд даже беше учил някъде в Европа, май в Лондон — ако не в Кеймбридж. Абе какво значение има! Важното е, че можеш да му говориш на обикновен английски и той не те гледа, все едно ти е израсла втора глава.

Освен това имаше вид на човек с мозък в главата, тоест знаеше си мястото. По отношение на нуждите и желанията на президента Хъл му имаше пълно доверие за всичко, а не като на онова комунистическо изтърсаче Борис Илич Карпов. Сега горко съжаляваше, че се оплака от него пред Стария, в отговор на което си получи конското. Ама тоя Карпов наистина е най-изнервящото копеле, с което е имал нещастието да работи.