Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Здрасти, Хари е.

— О, здравей — отвърна Линдрос, но явно мислеше за друго.

— Какво става? Звучиш ужасно.

— В задънена улица съм. Още по-кофти, току-що, така да се каже, ми избиха зъбите, та си седя и се чудя дали имам достатъчно нерви да се явя на Стария.

— Виж, Мартин, знам, че официално не се занимавам със случая…

— Господи, Хари, исках да поговорим за това…

— Не, нямах това предвид — прекъсна го инспекторът. Разказа надве-натри историята с шофьора на понтиака, каза му за пистолета и за фалшивите разрешителни. — Разбираш ли, тези пичове могат да доставят оръжие на всеки, който си плати.

— Е, и? — не се ентусиазира особено Линдрос.

— Освен това могат да впишат в разрешителното каквото си решат име — примерно Дейвид Уеб.

— Чудесна теория, ама…

— Не е теория, Мартин! — Харис буквално крещеше в слушалката. Всички в стаята се обърнаха да видят какво става, изненадани да го чуят да повиши тон. — Самата истина е!

— Моля?

— Чу ме. Същата мрежа „продава“ оръжие на някой си Дейвид Уеб, само дето Уеб изобщо не го е купил, защото магазинът, посочен в разрешителното, изобщо не съществува.

— Добре, но откъде да сме сигурни, че Уеб не е знаел за тази мрежа и не я е използвал, за да си набави незаконно оръжие?

— Стигаме до най-сладкия момент — отвърна Харис. — Разполагам с електронния списък от компютъра на въпросната мрежа. Всяка продажба е прилежно вписана. Парите за пистолета, който Уеб би трябвало да си е купил, са пратени от Будапеща.

Манастирът беше кацнал високо на планинския хребет. По стръмните тераси долу в ниското се отглеждаха портокали и маслини, но горе, където сградата се беше врязала като кътник дълбоко в плътта на скалата, растяха само магарешки бодили и див лауданум. Кри-кри, популярните критски планински козли, бяха единствените същества, способни да оцелеят на нивото на манастира.

Древната каменна сграда отдавна тънеше в забвение. Миряните едва ли знаеха кой сред многобройните опустошители в легендарната история на острова я е издигнал. Подобно на самия Крит, манастирът бе минал през много ръце, бе станал ням свидетел на молитви, жертвоприношения и кръвопролития. Но и един бегъл поглед стигаше, за да се разбере, че наистина е доста стар.

От древни времена въпросите за сигурността са били основна грижа както на воините, така и на монасите, поради което е разбираемо местоположението на манастира навръх планината. Единият от склоновете беше застлан с ароматни терасирани овощни градини; другият образуваше клисура, наподобяваща по форма на късите извити мечове на сарацините, вдълбана навътре в скалата, извадила на показ плътта на планината.

След професионалната съпротива в къщата в Ираклион Спалко реши, че ще трябва да обмисли следващия си ход внимателно и в най-големи подробности. За нападение през деня и дума не можеше да става. Откъдето и да подходеха, със сигурност щяха да бъдат обезвредени далеч преди да са стигнали дебелите и назъбени външни стени на манастира. Затова, докато хората му откарваха ранения си другар в самолета, за да го оставят на грижите на лекаря и да се преоборудват, Спалко и Зина взеха под наем мотопеди, с които възнамеряваха да обиколят района на манастира.

Оставиха превозните си средства край ръба на клисурата и се спуснаха надолу пеш. Небето беше вълшебно синьо, толкова искрящо, сякаш насищаше с аурата си всички други цветове. Над минералните извори прелитаха и се стрелваха птички, при вятър цялата околност се изпълваше с възхитителен портокалов аромат. От момента, в който се качи на самолета на Спалко, Зина търпеливо очакваше да разбере защо поканата важеше само за нея.

— Съществува подземен вход към манастира — каза той, докато се смъкваха по сипея към долната част на клисурата, до основите на сградата. Кестените бяха отстъпили място на по-жилавите кипариси, чиито извити стебла се подаваха от пукнатини между камъните. Зина и Спалко използваха гъвкавите клони за импровизирани хватки и продължаваха надолу към дъното на клисурата.

Тя можеше само да гадае откъде си набавя информация Шейха. Във всеки случай беше ясно, че разполага с огромна мрежа от хора, покриваща целия свят, готови на мига да му предоставят данни за всичко, което го интересува.

Направиха кратка почивка, облегнати на скална издатина. Следобедът преваляше, затова хапнаха маслини, питка и малко октопод, маринован в зехтин, оцет и чесън.

— Кажи ми, Зина — подхвана Спалко, — сещаш ли се за Халид Мурат… липсва ли ти?