Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Изпрати с поглед двамата, докато се отдалечиха. После слезе от колата, която беше взел под наем, и се запъти към входа на № 106–108 на улица „Фо“. Отключи с шперц долната врата и влезе в коридора. Качи се с асансьора на последния етаж и намери стълбата към тавана. Не остана изненадан, че на капака е поставена аларма, но с лекота прекъсна захранването и елиминира системата. Излезе на покрива и се отправи към предната част на сградата.

Надвесен над ръба, успя да види панорамния прозорец точно под себе си. Прехвърли се през ниския парапет и успя да стъпи на перваза под прозореца. Първото крило, което побутна, се оказа затворено, но следващото поддаде. Отвори го и проникна в апартамента.

Изгаряше от желание да поогледа наоколо, но тъй като не знаеше колко ще се забавят Борн и жената, не искаше да рискува. Чака го работа — няма време за удоволствия. Потърси с очи подходящо място, спря се на абажура от матирано стъкло, който се спускаше от средата на тавана. Прецени, че ще свърши работа, дори нещо повече — беше идеален за целта.

Придърпа табуретката от рояла под абажура и стъпи отгоре й. Извади миниатюрно електронно подслушвателно устройство и го прехвърли през ръба на стъклото. Слезе, пъхна в ухото си слушалката и активира устройството.

Чу всички шумове в стаята — преместването на табуретката, стъпките му по дюшемето на път за дивана, където бяха оставени възглавница и завивка. Взе възглавницата, помириса я. Миришеше на Борн, но и на нещо, заровено дълбоко в паметта му. Щом споменът започна да изплува, захвърли възглавницата, все едно беше пламнала в огън. Бързо излезе от апартамента по обратния път и не се обърна, докато не стигна до фоайето на първия етаж. Реши да излезе през задния изход. Никога не е излишно да проявиш повече предпазливост.

Анака се съсредоточи върху закуската си. През прозореца нахлуваше светлина, която озаряваше изключителните й пръсти. Хранеше се така, както и свиреше — държеше приборите, все едно бяха музикални инструменти.

— Къде си се научила да свириш така? — попита Борн.

— Хареса ли ти?

— Да, много.

— И защо?

— Защо ли? — погледна я той.

— Ами да, питам защо ти хареса? Какво чуваш в музиката ми?

Борн се замисли за момент.

— Ами, бих казал, че долавям скръб.

Тя остави вилицата и ножа и след като ръцете й бяха вече свободни, затананика откъс от ноктюрното.

— Това е заради неразрешените доминант септакорди. По този начин Шопен разширява допустимите граници на дисонанса и тоналността. — Продължи да тананика, нотите зазвучаха във въздуха. — Така разгръща възможностите на музиката. И й придава мрачно звучене — именно заради въпросните неразрешени доминант септакорди.

Замлъкна, красивите й бледи ръце увиснаха леко над масата, дългите й пръсти бяха леко извити, сякаш заредени с енергията на композитора.

— Нещо друго?

Той се замисли, после поклати глава.

Тя взе ножа и вилицата си и продължи да се храни.

— Майка ми ме научи да свиря. Преподаваше пиано. И щом почувства, че започвам да напредвам, ми даде да свиря Шопен. Беше й любим, но музиката му е адски трудна за изпълнение — не само технически, но и емоционално — да усетиш точното чувство.

— Майка ти още ли свири?

Анака поклати глава.

— Нейното здраве, също като на Шопен, беше крехко. Туберкулоза. Почина, когато бях на осемнайсет.

— Ужасно е да загубиш родител на тази възраст.

— Животът ми се промени завинаги. Бях смазана от скръб, това е естествено, но за своя изненада и срам, под скръбта си усещах, че съм й ядосана.

— Така ли?

— Чувствах се изоставена — кимна тя, — лишена от пристан, захвърлена в морето, без да мога да намеря пътя към брега.

Борн разбра защо Анака реагира толкова адекватно на разказа му за загубата на паметта.

— Най-много от всичко съжалявам за неблагодарното си отношение към нея. — Тя смръщи чело. — Когато ми предложи да седна на пианото, отказах категорично.

— Естествено — успокои я той. — Предложението е дошло от нея. Нещо повече — това й е била работата. — Почувства леко пърхане в дълбините на стомаха, сякаш тя току-що бе изсвирила някой от прочутите дисонанси на Шопен.

— Когато говорех на сина си за бейзбол, той извръщаше глава — искаше да играе футбол. — При спомена за Джошуа Борн потъна в себе си. — Всичките му приятели играеха футбол, но не беше само заради това. Майка му беше тайландка; по нейно желание започнахме да го възпитавахме в традициите на будизма от съвсем крехка възраст. „Американското“ в него не го вълнуваше.