Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

От доктор Феликс Шифър нямаше и следа. Въпреки това Спалко знаеше, че Ласло Молнар не го е излъгал. Тези мъже бяха част от наемния контингент, нает от Молнар, след като двамата с Конклин са организирали бягството на Шифър.

— Каква е равносметката? — попита Спалко.

— Марко е ранен. Нищо сериозно, куршумът засегна външната част на ръката му и излезе — отвърна един от мъжете. — Двама от противниците са мъртви, един е тежко ранен.

— Има още двама убити горе — кимна Спалко.

Другият посочи с автомата си оживелия наемник.

— Ако искаме този да оцелее, му трябва незабавна медицинска помощ.

Спалко погледна Зина и кимна. Тя се приближи към ранения, коленичи и го обърна по гръб. Той простена, облян в кръв.

— Как се казваш? — попита тя на унгарски.

Той я погледна с очи, помътнели от болката и осъзнали приближаващата смърт.

Тя взе кибрит.

— Как се казваш? — повтори на гръцки.

Когато не получи отговор, се обърна към хората на Спалко.

— Дръжте го — заповяда им.

Двама от тях клекнаха да изпълнят заповедта й. Онзи започна да се съпротивлява, но скоро притихна. Изгледа Зина невъзмутимо и хладнокръвно. В крайна сметка беше професионален войник.

Тя запали клечката. Заедно с пламъка се надигна и мирис на сяра. Зина разтвори горния и долния клепач на едното му око и доближи пламъка до незащитената му очна ябълка.

Другото око на войника замига яростно, гърлото му започна да хъхри. Пламъкът, отразен в лъщящата очна ябълка, се приближи. Зина забеляза страх, придружен с известно съмнение. Човекът явно не вярваше, че е способна да изпълни докрай заплахата си. Жалко за него, но всъщност това изобщо не я интересуваше.

Нещастникът изкрещя, тялото му се изви на дъга въпреки опитите на двамата мъже да го удържат неподвижен. Продължи да се гърчи и да вие дори след като загасналата клечка се изтърколи на гърдите му. Здравото му око се въртеше бясно в ябълката, сякаш се опитваше отчаяно да намери сигурно скривалище.

Зина невъзмутимо запали втора клечка, в същия миг наемникът повърна. Това не й попречи ни най-малко. Сега беше моментът той да разбере, че има един-единствен отговор, който може да я накара да престане. Войникът не беше глупав. Знаеше за какво става въпрос. Също така знаеше, че никаква сума пари не си струва тези мъчения. През насълзеното му здраво око Зина видя, че се е предал. Така или иначе не възнамеряваше да го пусне, преди да й е казал къде е скрит доктор Шифър.

Зад нея, проследил сцената от началото до края, Степан Спалко беше извънмерно впечатлен. Когато постави на Зина задачата да разпита ранения, той не знаеше дали тя ще се справи достойно. В известен смисъл това беше изпитание за нея. Но наред с другото Спалко можа да я опознае в една близка на сърцето му област, която му доставяше огромно удоволствие.

Тъй като беше човек, комуто ежедневно се налага да си служи със словото, за да манипулира хора и събития, Спалко се беше научил да няма вяра на думите. Хората лъжат — това е факт. Някои лъжат заради последиците; други лъжат, без да подозират, че го правят — един вид инстинкт за самосъхранение; трети лъжат себе си. Единствено в делата и особено в реакцията в извънредни и напрегнати ситуации проличава истинската същност на човека. Тогава няма място за лъжа — можеш спокойно да се довериш на това, което виждат очите ти.

Сега Спалко знаеше за Зина нещо, което доскоро не му беше известно. Съмняваше се, че Хасан Арсенов го знае — че изобщо ще повярва, дори да му кажат. Дълбоко в себе си Зина беше твърда като скала — по-твърда от Арсенов. Докато наблюдаваше как изтръгва информацията от безпомощния наемник, Спалко разбра, че тя може да живее без любовника си, но той без нея — едва ли.

Борн се събуди от звуците на бързи упражнения за разсвирване и уханен аромат на кафе. Известно време се задържа на границата между съня и будното състояние. Осъзнаваше, че лежи на канапето в апартамента на Анака Вадас, завит с пухена завивка, върху възглавница, пълна с гъши пух. Скочи рязко и се огледа — слънцето осветяваше щедро стаята. Обърна се и видя Анака да седи пред блестящия роял, до нея имаше огромна чаша кафе.

— Колко е часът?

Тя не вдигна ръце от клавиатурата.

— Минава обяд — отвърна, без да се извърне да го погледне.

— Господи!

— Да, за мен е време да посвиря, за теб — да ставаш. — Засвири непозната за него мелодия. — Като станах сутринта, си помислих, че си се върнал в хотела, но те открих тук, спеше като бебе. Направих кафе. Искаш ли?