Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Анака се нахрани и бутна чинията си.

— Напротив, мисля, че именно заради „американското“ в себе си се е противял. Че как иначе? Нали всеки ден в училище са му го напомняли.

Без да ще, Борн си спомни един епизод: видя Джошуа цял бинтован, едното му око — синьо-черно. Дао скалъпи някакво обяснение — как малкият бил паднал вкъщи, но на другия ден заведе Джошуа на училище и остана там няколко часа. Борн не прояви повече любопитство — по онова време беше толкова зает в работата си, че изобщо не му хрумна да се замисли.

— Виж, това не ми е минавало през ума — рече.

Анака сви рамене.

— Не е и нужно — отвърна без капка ирония в тона. — Ти си американец. Светът ти принадлежи.

Значи на това се дължи вродената й враждебност. Дали просто не й е заложено в кръвта — страхът от страшния американец, възроден наскоро?

Тя помоли келнера за още кафе.

— Ти поне си имал възможност да разговаряш със сина си. Докато аз и майка ми… — Сви рамене.

— Синът ми е мъртъв — отвърна Борн. — Загина заедно с майка си и сестра си. Бяха убити в Пном Пен преди години.

— Ах! — Като че ли най-сетне студената й, безразлична маска се пропука. — Ужасно съжалявам.

Той извърна глава, всеки спомен за Джошуа беше като сол върху отворена рана.

— Със сигурност си успяла да се сдобриш с майка си, преди да почине.

— Де да беше така. — Анака се втренчи в кафето си със сериозно изражение. — Едва когато ме запозна с Шопен, осъзнах огромния подарък, който ми е направила. О, как обичах да свиря ноктюрните му, нищо, че още не бях дорасла за тях.

— И не й каза нищо?

— Бях в пубертета. Почти не си говорехме. — Очите й потъмняха от скръб. — Сега, когато я няма, ужасно ми се иска да си бяхме говорили.

— Поне си имала баща си.

— Да, разбира се — имах баща си.

Директоратът за тактически несмъртоносни оръжия се помещаваше в няколко безлични тухлени сгради, обрасли в бръшлян — бивш девически пансион. От ЦРУ бяха преценили, че е по-надеждно да се нанесат в стара сграда, вместо да строят нова. По този начин щяха да използват готовата вече структура и вътре в нея да изградят лабиринта от лаборатории, конферентни зали и тестови обекти, необходими за нуждите на директората, като използват собствения си висококвалифициран персонал, без да се налага да се доверяват на външни подизпълнители.

Въпреки че Линдрос показа документ за самоличност, го вкараха в бяла стая без прозорци, където го снимаха, взеха му отпечатъци и сканираха ретините му. Оставиха го да чака сам.

Накрая, след близо четвърт час, влезе агент в костюм и обяви:

— Заместник-директор Линдрос, директорът Драйвър ще ви приеме.

Без да каже нито дума, Линдрос последва агента. Още четвърт час обикаляха из безлични, слабо осветени коридори. Имаше чувството, че се въртят в кръг.

Най-накрая водачът му спря пред врата, която според Линдрос по нищо не се различаваше от другите, покрай които минаха. И тук, както навсякъде в сградата, нямаше никакви означения, никакви табелки върху или в близост до вратата — виждаха се само две крушки. Едната светеше и червено. Агентът почука три пъти. След секунда червената крушка изгасна, а вместо нея светна съседната — в зелено. Онзи отвори вратата и отстъпи встрани, за да стори път на посетителя.

Линдрос видя насреща си директор Ранди Драйвър — пясъчноруса персона с подстрижка на морски пехотинец, орлов нос и присвити сини очички, които му придаваха перманентно подозрителен вид. Имаше широки рамене и мускулесто тяло, което пъчеше малко повече от нормалното. Седеше на футуристичен плетен въртящ се стол зад бюрото си от матирано стъкло и неръждаема стомана. В средата на всяка от белите метални стени висеше по една репродукция на Марк Ротко. На картините се виждаше нещо, подобно на парчета цветен бинт върху открити рани.

— Господин заместник-директор, какво неочаквано удоволствие — посрещна го Драйвър с изкуствена усмивка, която противоречеше на думите му. — Признавам, че не съм свикнал да ми правят изненадващи проверки. Бих се радвал на благоволението ви да си уговорим среща предварително.

— Моите извинения — отвърна кратко Линдрос, — но не става въпрос за изненадваща проверка. Разследвам убийство.

— На Александър Конклин, предполагам.

— Да. Налага се да разпитам един ваш служител. Доктор Феликс Шифър.

С тези думи Линдрос като че ли хвърли бомба. Драйвър се вкамени зад бюрото си, изкуствената усмивка замръзна на лицето му като маска. След малко като че се поокопити.