Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— О, да.

— Знаеш къде е кухнята.

Едва тогава вдигна глава и се обърна към него, проследи с поглед как се измъква изпод завивката и си облича панталона и ризата. Борн се запъти към банята, оправи се и едва тогава отиде в кухнята.

— Имаш хубаво тяло въпреки многото белези — рече тя, докато той си наливаше кафето.

Огледа се за сметана, но тя явно го пиеше чисто.

— Белезите вървят с репутацията ми.

— Дори този около врата ти ли?

Беше зает да рови в хладилника и не й отговори, но неволно докосна раната си и се сети за всеотдайната помощ на Милен Дютронк.

— Явно е нов. Какво стана?

— Оказах се в схватка с доста едро и ядосано същество.

Тя трепна, внезапно почувствала се неловко.

— Което се е опитало да те удуши, така ли?

Най-сетне намери сметана. Капна си малко в кафето, добави две лъжички захар и отпи. Върна се в дневната.

— Гневът променя хората и ги прави способни на подобни неща — нима не го знаеше?

— Че откъде да го знам? Аз не принадлежа към твоя свят, пълен с насилие.

— Доколкото си спомням, се опита да ме убиеш — или си забравила? — изгледа я равнодушно той.

— Аз не забравям — отвърна кратко Анака.

Нещо в думите му я подразни, но той не разбра какво. Явно душата й беше доста ранима. Или пък се дължеше на внезапната насилствена смърт на баща й.

Така или иначе, той реши да смени темата.

— В хладилника ти няма нищо, което да става за ядене.

— Свикнала съм да се храня навън. Съвсем наблизо има едно много уютно кафене.

— Дали да не отскочим? — предложи той. — Умирам от глад.

— Добре, но първо трябва да приключа с упражненията. Снощи се прибрахме късно и денят ми се обърка.

Тя се намести пред рояла и табуретката изскърца по пода. В стаята прозвучаха първите акорди на Шопеновото ноктюрно в си бемол минор, звуците се завихриха като листа, които падат в златен есенен следобед. Борн се изненада, че музиката му достави такова удоволствие.

След известно време стана, приближи се до малката писалищна маса и пусна компютъра.

— Моля те, недей — каза Анака, без да сваля очи от нотите. — Разсейва ме.

Той седна и се опита да се отпусне, докато великолепната музика вилнееше из апартамента.

Преди последните акорди да са отшумели, Анака стана и отиде в кухнята. Борн я чу как отвинтва кранчето и оставя водата да се изстуди. Явно отнемаше доста време. После се върна с чаша в ръка, която пресуши на една дълга глътка. Борн, загледан в нея от мястото си пред компютъра, забеляза извивката на бледата й шия и няколко самотни кичура огненочервена коса.

— Снощи се справи отлично — каза Борн.

— Благодаря ти, че ме свали от перваза. — Очите й се плъзнаха встрани, сякаш не желаеше да чува никакви похвали за поведението си предишната вечер. — Никога в живота си не съм се чувствала по-изплашена.

Седяха в кафенето, преливащо от полилеи от шлифован кристал, кадифени възглавнички и прозрачни аплици, накачени по черешовите стени. Седяха един срещу друг на маса до прозореца, недалеч от терасата, която беше празна — бледото слънце все още не осигуряваше достатъчно топлина, за да поседнеш навън.

— Притеснява ме, че апартаментът на Молнар беше под наблюдение — подхвана Борн. — Как иначе полицията ще се озове на мястото точно по това време?

— Но защо някои ще наблюдава апартамента?

— За да види дали ще се появим. Откакто съм в Будапеща, непрекъснато някой ми се пречка.

— И сега ли? — Анака погледна нервно през прозореца. — Мисълта, че някой наблюдава жилището ми, че ни следи… направо тръпки ме побиват.

— Никой не ни проследи от апартамента ти дотук, не се безпокой. — Млъкна, докато им сервираха храната. Щом келнерът се отдалечи, продължи: — Спомняш ли си предпазните мерки, които взех снощи, след като се измъкнахме от полицията? Взехме различни таксита, сменяхме ги по два пъти, обръщахме посоката.

— Бях твърде изморена, за да питам какво означават странните ти заръки — кимна тя.

— Никой не знае накъде сме тръгнали и че изобщо сме заедно.

— Е, поне малко облекчение. — Тя въздъхна, изпускайки дълга струя въздух.

Когато Хан видя Борн и жената да напускат сградата й, си помисли само едно: въпреки уверенията на работодателя му, че Борн е далече, примката около врата на Спалко се затяга. Борн някак беше успял да разбере за Ласло Молнар — човекът, от когото се интересуваше Спалко. Нещо повече, беше открил къде живее унгарецът и по всяка вероятност се е намирал в жилището му, когато полицията се появи. Защо Молнар е толкова важен за Борн? Хан трябваше да разбере.