Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

— Благодаря. — Отблъсна ръката му и се изправи сама.

— Май спомена, че те е страх от високо.

— От смъртта ме е страх повече.

— Да изчезваме, преди да са надошли още полицаи. Май ти трябва да водиш.

Светлината на лампата помогна на Хан да види как Борн и Анака се измъкват от уличката. Макар да не успя да различи лицата им, разпозна Борн по фигурата и походката. Що се отнася до жената, съзнанието му я регистрира, но не й обърна почти никакво внимание. И той като Борн беше по-заинтригуван от въпроса какво е привлякло полицията в апартамента на Ласло Молнар точно когато и Борн е там. И пак като Борн се удиви от странно близкото развитие на нещата тук и в имението на Конклин в Манасас. Усещаше се почеркът на Спалко. Проблемът беше, че за разлика от Манасас, когато Хан забеляза човека на Спалко, сега нямаше и следа от него — Хан бе огледал внимателно всички сгради в района на Молнаровия блок. Кой тогава е извикал полицията? Все трябва да е имало някой на място, за да им се обади, щом Борн и жената се появят на местопрестъплението.

Запали колата, която беше взел под наем, и успя да види как Борн се качва в такси. Хан, който вече познаваше Борн, бе готов за всякакви смени на посока, превозни средства и други номера, имащи за цел да освободят преследвания от преследвачите му.

Най-накрая таксито на Борн стигна до улица „Фо“. Четири пресечки северно от великолепните кубета на банята „Кирали“ Борн слезе от колата и се насочи към жилшцна сграда на номер 106–108.

Хан намали и спря край отсрещния тротоар малко по-напред по улицата — не искаше да минава пред входа. Изключи двигателя и потъна в тъмнина. Алекс Конклин, Джейсън Борн, Ласло Молнар, Хасан Арсенов. Сети се за Спалко и се зачуди как тези толкова различни имена са навързани едно за друго. Трябва да има някаква логика, не може да няма, но каква ли е?

Прекара в размисъл следващите пет-шест минути, докато пред входа на номер 106–108 спря друго такси, от което слезе млада жена. Напрегна взор да види лицето й, преди тя да изчезне зад тежката врата на входа, но успя да различи само червената й коса. Зачака, загледан във фасадата на сградата. Борн не бе включил стълбищното осветление, което най-вероятно означаваше, че чака жената — тоест, че отиват в нейния апартамент. Около три минути след влизането на жената, в унисон с очакванията на Хан, светна прозорец — на последния, четвърти етаж.

Успокоен, че знае къде са отишли, азиатецът се отпусна, за да потъне в зазен 16 16 Вид медитация в дзенбудизма, при която вниманието се съсредоточава върху настоящето — положение на тялото, дишане, душевно състояние. — Бел.прев. , но след като опитите му за прочистване на съзнанието не дадоха никакъв резултат в продължение на цял час, се отказа. В тъмното ръката му намери каменната фигурка на Буда. Почти веднага след това потъна в дълбок сън, който го запрати в недрата на вечния му кошмар.

Водата е синьо-черна, върти се яростно, сякаш задвижвана от злокобна енергия. Той се опитва да излезе на повърхността, протяга се, докато костите му изпращят от напрежение. Но каквото и да прави, продължава да потъва в тъмнината, дърпан от въжето, завързано около глезена му. Дробовете му горят. Копнее за глътка въздух, но знае, че отвори ли уста, водата ще нахлуе в гърлото му и той ще се удави.

Протяга се надолу, мъчи се да развърже въжето, но пръстите му не успяват да захванат хлъзгавата повърхност. Усеща ужаса от онова, което го дебне в тъмнината — като ток, разтърсващ тялото му. Ужасът го потиска като грях. Удържа порива си да заговори. В този миг чува шум, надигнал се от бездната — камбанен звън, напев на монаси, които червените кхмери всеки миг ще посекат. Постепенно звукът се избистря и песента се подема от един-единствен глас, чист тенор, който повтаря някакви звуци, подобни на молитва.

Взира се все по-напрегнато в мрака, докато накрая започва да различава силуета на фигурата, завързана за другия край на въжето — тежестта, която го тегли упорито към неговата съдба и която най-вероятно произвежда звука. Знае, че тази фигура, която мощното течение под него върти яростно, му е позната до болка — като собственото му лице, като собственото му тяло. Но изведнъж, толкова рязко, че потръпва до мозъка на костите си, осъзнава, че звукът всъщност не идва от тази позната фигура, понеже тя е мъртва — именно поради това тежестта й го дърпа надолу, за да го удави.

Звукът като че приближава и скоро той разпознава кристалния тенор — собственият му глас, извиращ от дълбините на душата му. Изведнъж докосва всяка фибра на съществото му.