Ерик Лустбадер - Наследството на Борн

Не смяташе да го показва, но думите й го потресоха. Допреди да ги чуе, не си бе давал сметка до каква степен е разкрил душата си пред нея. Почувства се засрамен и възмутен, задето бе допуснал тази жена да му влезе толкова дълбоко под кожата, без той изобщо да разбере.

— Бяхме заедно една година — припомни си той, — което за хора като нас е цяла вечност.

— Тринайсет месеца, двайсет и един дни и шест часа — уточни тя. — Спомням си мига, когато се разделихме, защото разбрах, че не мога да те контролирам така, както искаше Степан.

— Защо, какво ти е пречело? — Въпросът му прозвуча нехайно, макар вътрешно да изгаряше от любопитство да чуе отговора.

Очите й отново намериха отражението на неговите.

— Защото, докато бях с теб, не бях способна да се самоконтролирам.

Дали казва истината, или пак си играе с него? Хан, който допреди в живота му да се върне Джейсън Борн имаше ясни отговори на повечето въпроси, не знаеше. За пореден път се почувства засрамен и възмутен, дори леко уплашен, че прословутата му наблюдателност и инстинкти му изневеряват. Колкото и да се стараеше, не успя да попречи на емоциите да изпълзят от дълбините на съществото му и да обвият съзнанието му в отровен смог; да замъглят преценката му и да го захвърлят в едно неясно и мътно море. Усети как копнежът му по Анака се надига, по-силен от всякога. Желаеше я тъй неистово, че не можа да се удържи и допря устни в онази прелестна трапчинка отзад на тила й.

И не забеляза внезапната сянка, паднала върху задницата на шкодата. Анака мярна движението с периферното си зрение. Миг по-късно задната врата се отвори рязко и Кевин Маккол стовари дулото на пистолета си в тила на Хан.

Ръката около шията на Анака се отпусна, тялото полегна настрани — Хан беше в безсъзнание.

— Здравейте, госпожице Вадас — поздрави едрият американец на чист унгарски. Усмихна се и прибра пистолета й в огромната си лапа. — Приятно ми е, Маккол. Но ще съм ви задължен, ако ме наричате Кевин.

Зина си мечтаеше за оранжево небе, под което от Кавказ към руските степи слиза съвременна орда — войска от чеченци с NX20 в ръце, — готова да въздаде страшното си отмъщение. Но опитът на Спалко се оказа толкова потресаващ, че времето сякаш изгуби реалните си измерения. И тя потъна обратно в миналото, видя се дете, живееше в мизерната колиба на родителите си, съсипаното лице на майка й се взираше в нея, устните редяха: „Без сили останах. И за вода не мога да отида. Не издържам…“

Но все някой трябваше да издържи. Зина беше на петнайсет, най-голямата от четири деца. Когато дойде дядо й по бащина линия, отведе със себе си само брат й Канти — продължителя на рода. Останалите мъже в семейството или бяха избити от руснаците — като чичовците на Зина, — или бяха заточени в ужасяващите лагери в Побединское и Красная турбина.

Оттогава нататък тя пое задълженията на майка си, тръгна да събира желязо, да носи вода. Но нощем, колкото и да беше изтощена, не можеше да заспи, пред очите й непрекъснато изплуваше насълзеното лице на Канти, ужасът му, че се разделя със семейството си, с всичко познато.

Три пъти седмично Зина прекосяваше опасното поле с невзривени мини, за да види брат си, да го целуне по бледите бузки и да му донесе новини от дома. Един ден отиде и откри дядо си мъртъв. От Канти нямаше и следа. Руските спецчасти бяха нахлули изненадващо, убили дядото и отвели внука в лагера в Красная турбина.

Следващите шест месеца Зина опита какво ли не, за да получи някакви новини от Канти, но тогава беше млада и нямаше представа как стават тези неща. Освен това, понеже беше без пукната пара, не можа да намери човек, готов да й съдейства. Три години по-късно, когато майка й вече беше починала, а сестрите й — разпратени по приемни семейства, Зина отиде при бунтовниците. Пътят, който избра, не беше лек — трябваше да се съобразява с мъжки заплахи и желания, да се научи на кротост и сервилност, да развие и използва свои качества, които дотогава бе смятала за не особено забележителни. Но тъй като винаги се бе отличавала с бистър ум, бързо се научи да използва даденото й от природата. Това беше и нейният трамплин, изстрелял я в орбитата на играта на власт. За разлика от мъжете, които растяха в йерархията благодарение на качества като грубост и жестокост, тя беше принудена да използва тялото си. След година, в която се наложи да изтърпи прищевките на не един и двама свои покровители, успя да убеди поредния си любовник да организират нощно нападение над Красная турбина.