Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Матю Лърнър, седнал на стола на директора на агенцията с кодово наименование „Тифон“, зад директорското бюро на „Тифон“, разбра, че нещо не е наред, в момента, в който чу ръкоплясканията. Извърна глава от компютъра, където разработваше нова система за каталогизиране на електронните файлове на „Тифон“.

Изправи се, прекоси кабинета на директора и отвори вратата. Там бе посрещнат от Мартин Линдрос, заобиколен от служители на „Тифон“, които се усмихваха, смееха, стискаха ентусиазирано ръката му и го аплодираха насърчително.

Лърнър едва можа да повярва на очите си. „Ето, идва Цезар“ 7 7 Цитат от „Дванадесетте цезари“ на Светоний. — Бел.прев. , помисли си той горчиво. „Защо директорът не сметна за необходимо да ми каже, че се е върнал?“ Със смесица от неприязън и завист той гледаше „блудния“ шеф на „Тифон“ да се приближава бавно, триумфално към него. „Защо си тук? Защо не си мъртъв?“

С немалко усилие той изобрази усмивка на лицето си и протегна ръка.

— Всички славят завърналия се герой.

Линдрос отвърна на усмивката със същата облечена в стомана ирония.

— Благодаря, задето ми пазеше мястото, Матю.

Мина покрай Лърнър и влезе в кабинета си. Там, застанал неподвижно, се огледа.

— Какво, нима не сте пребоядисали? — Когато Лърнър го последва вътре, той добави: — Преди да се качиш горе, бих искал да получа кратък устен доклад за състоянието на нещата.

Лърнър направи, каквото поискаха от него, докато се захвана с неприятната задача да си събере личните вещи.

— Бих бил благодарен да намеря кабинета такъв, какъвто го оставих, Матю — рече Линдрос, след като го изслуша.

Лърнър се взря в него за частица от секундата, след което внимателно върна по местата им всички снимки, гравюри и спомени, които беше махнал с надеждата да не ги види никога повече. Като добър командир той знаеше кога да напусне бойното поле. Това определено беше началото на нова война.

Три минути след като Лърнър бе напуснал офисите на „Тифон“, телефонът на Линдрос иззвъня. Беше Стария.

— Обзалагам се, че се чувстваш добре зад това бюро.

— Нямаш си представа колко — каза Линдрос.

— Добре дошъл у дома, Мартин. И ти го казвам съвсем искрено. Потвърждението за намеренията на „Дуджа“, което си получил, е безценно…

— Да, сър. Вече изготвих поетапен план как да им попречим.

— Браво — каза директорът. — Събери екипа си и се заеми с мисията, Мартин. Докато кризата не приключи, твоята мисия е мисия на цялото ЦРУ. От този момент имаш неограничен достъп до всички ресурси на ЦРУ.

— Ще го сторя, сър.

— Разчитам на теб, Мартин — каза директорът. — Ще можеш да ми представиш първия си доклад на вечеря днес. Точно в осем.

— С нетърпение, сър.

Директорът прочисти гърлото си.

— А сега какво предлагаш за Борн?

— Не разбирам, сър.

— Не си играй игрички с мен, Мартин. Този човек е заплаха, и двамата го знаем.

— Той ме върна у дома, сър. Съмнявам се, че някой друг можеше да се справи.

Стария пренебрегна думите на Линдрос.

— Ние сме в разгара на национална криза от безпрецедентен мащаб и сериозност. Последното, от което се нуждаем, е агент, който не подлежи на контрол. Искам да се отървеш от него.

Линдрос се размърда в стола си, взря се през прозореца към сребърните капки на студения дъжд. Той си отбеляза наум да провери дали полетът на Борн няма да има закъснение.

— Ще се нуждая от официално разрешение за това — каза след продължително мълчание.

— О, не, не, нищо подобно. Така или иначе, този човек има девет живота. — Директорът замълча за момент. — Знам, че вие двамата имате някаква връзка, но тя е нездравословна. Повярвай ми, знам го. Припомни си, че погребахме Алекс Конклин преди три години. За всеки е опасно да се приближава твърде близко до него.

— Но, сър…

— Ако това ще помогне, смятай го за последно изпитание за лоялност, Мартин. Твоето оставане в „Тифон“ зависи от това. Не е нужно да ти напомням, че има някой, който ти диша във врата. От този момент трябва да прекъснеш всички връзки с Джейсън Борн. Той няма да получава информация — абсолютно никаква, от твоя кабинет или от друго място в сградата. Ясно ли е?

— Да, сър. — Линдрос прекъсна разговора.

Носейки безжичния телефон, той се изправи и застана до прозореца, опря бузата си в стъклото, усещайки студените струйки. Болките, които все още усещаше чак до мозъка на костите си, заедно с едно главоболие, което бе пропуснал да спомене пред лекарите на ЦРУ и което никога не изчезваше напълно, бяха живо напомняне за това, което се беше случило с него, колко дълго бе неговото пътуване дотук.