Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Каменната къща бе построена преди повече от сто години. Оттогава тя бе имала предостатъчно време да се впише удобно в хълмовете на Вирджиния. Имаше капандури, покрит с каменни плочи покрив, висока стена около имота, охранявана от железни порти, които се отваряха електронно. Съседи твърдяха, че имотът е собственост на възрастен писател отшелник, който, ако някой си направеше труда да погледне копие от нотариалния акт в сградата на общината на петдесетина километра от там, бе купил сградата преди двайсет и две години за сумата от 240 000 долара, след като местните власти закрили дома за душевноболни, който се намирал там. Твърдеше се, че въпросният писател бил параноик. Защо иначе по стената му би вървял ток? Защо двойката жилести и непрекъснато гладни добермани биха скитали из имота, душейки и ръмжейки заплашително?

Всъщност имотът бе собственост на ЦРУ. Агенти ветерани, които бяха наясно, го бяха кръстили Студеният дом 6 6 По името на роман на Чарлз Дикенс. — Бел.прев. , защото там бе мястото, където ЦРУ провеждаше официалните си разпити. Те се шегуваха мрачно за него, тъй като самото му съществуване ги изпълваше със страх. Това бе мястото, където бяха откарани Борн и Линдрос в едно безрадостно зимно утро след пристигането им на летище „Дълес“ във Вашингтон.

— Поставете главата си там. Точно така.

Агентът на ЦРУ допря ръката си на тила на Линдрос, както малко преди това бе сторил с Джейсън Борн.

— Гледайте направо, моля — продължи агентът, — и се опитайте да не мигате.

— Правил съм го хиляди пъти промърмори Линдрос.

Агентът не му обърна внимание, включи четящото ретинално устройство и се вторачи в разпечатката, докато сканираше централната част на дясното око на Линдрос. Правейки снимката, четецът автоматично сравняваше модела на ретината с този на файла. Съвпадението бе пълно.

— Добре дошли, господин заместник-директор. — Агентът се ухили и протегна ръка. — Имате разрешение да влезете в Студения дом. Втората врата вляво. Господин Борн, вие сте за третата врата вдясно.

Той кимна към асансьора, който беше инсталиран, когато ЦРУ купи имота. Тъй като го контролираше дистанционно, вратите бяха отворени и кабината ги чакаше търпеливо. В блестящата стоманена кабина нямаше нужда от цифри или бутони, които да бъдат натискани. Този асансьор отиваше единствено до приземието, където лабиринтът от неприветливи бетонни коридори, стаи без прозорци и мистериозни лаборатории, пълни с истински легион от медицински експерти и специалисти по психология, чакаше като средновековна зала на ужасите.

Всеки в ЦРУ се страхуваше да бъде отведен в Студения дом, защото това означаваше, че нещо се е прецакало ужасно. Това бе временният дом на дезертьори, двойни агенти, некомпетентни и предатели.

След това никой вече не чуваше за тези хора; съдбата им бе източник на безкрайни зловещи слухове в агенцията.

Борн и Линдрос стигнаха до приземието и излязоха в коридора, който миришеше слабо на почистващ препарат и киселина. Те застанаха, гледайки се един друг за момент. Стиснаха си ръцете като гладиатори, на които им предстои да излязат на кървавата арена, и се разделиха.

В стаята зад третата врата вдясно Борн седеше на тапициран с кожа метален стол, завинтен към бетонния под. Дългите флуоресцентни тръби на лампите над главата му, покрити със стоманена решетка, жужаха като конска муха срещу стъкло на прозорец. Имаше тоалетна чиния от неръждаема стомана в един ъгъл, подобно на тези в затвора, и малка мивка. Иначе стаята бе гола, с изключение на огледало на една от стените, през което той можеше да бъде наблюдаван от онези, на които бе възложено да го разпитат.

От два часа той чакаше само в компанията на гневното жужене на лампите. След това внезапно вратата се отвори. Един агент влезе в стаята, седна от другата страна на масата. Той извади малък касетофон и го включи, отвори папка върху масата и разпитът му започна.

— Разкажете ми всички подробности, които си спомняте, за станалото от момента, в който сте пристигнали на северния склон на Рас Дежен, до момента, когато излетяхте с обекта на борда.

Докато Борн говореше, разпитващият не изпускаше нито за миг от поглед лицето му. Той бе мъж на средна възраст, средно висок, с високо извито чело и тънка, оредяваща коса. Имаше вдадена навътре брадичка, но очите му бяха като на лисица. Нито веднъж не погледна Борн директно, но го проучваше с ъгълчетата на очите си, сякаш по този начин можеше да проникне в главата му или поне да го изплаши.