Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Така въоръжена, се огледа по-внимателно наоколо. Не приличаше на набег на крадци, които са проникнали в дома й и са го ограбили. Тук бе пипано прецизно и внимателно. Всъщност, ако нямаше толкова силна памет, може би изобщо нямаше да забележи промените — повечето бяха наистина съвсем, съвсем дребни. Книжата по бюрото й не бяха точно толкова спретнато подредени, колкото преди, старомодният хромиран телбод беше малко по-накриво, отколкото го беше оставила, цветните й моливи бяха леко разбъркани, а книгите по лавиците не бяха подравнени със същата педантичност.

Първото, което стори, бе да обиколи всички стаи и помещения, за да се убеди, че е сама. След това провери всички врати и прозорци. Нито един не беше разбит или повреден по някакъв начин. Което означаваше, че някой или е имал ключове, или е преодолял ключалката. Второто изглеждаше много по-вероятно.

След това се върна в библиотеката и бавно и методично проучи всеки предмет. За нея бе важно да придобие представа за човека, проникнал в дома й. Докато се местеше от лавица на лавица, си представяше как той я дебне, ровичка, тършува из най-интимните й тайни.

В известен смисъл, предвид работата й, подобно нещо като че ли бе неизбежно да се случи. Но това, че го осъзнаваше, не смекчи ужаса, който изпита от нахлуването в личния й свят. Разбира се, бе добре защитена. И бе точно толкова изключително предпазлива тук, колкото и в офиса. Който и да е бил, не е намерил нищо ценно, в това тя беше сигурна. Тормозеше я самият факт, че се е случило. Бяха я нападнали. Защо? Кой? Въпроси, на които не можеше да си отговори веднага.

Май ще пропусна водата, рече си. Вместо това си сипа силно малцово уиски и като отпиваше пътьом от него, се качи в спалнята си. Седна на леглото и изрита обувките си. Но адреналинът, който все още бушуваше в тялото й, нямаше да й позволи да се отпусне. Стана, отиде до скрина и остави стъклената чаша. Застанала пред огледалото, разкопча блузата си, метна я настрана. Отиде в дрешника, избута един ред с други блузи, за да стигне до свободната закачалка. Протегна се и се сепна насред движението. Сърцето й заби като механичен чук и тя почувства как й се повдига.

На хромираната пръчка за закачалките се полюшваше миниатюрна примка. Пъхнати в нея, сякаш притегнати през врата, висяха чифт нейни бикини.

— Разпитваха какво знам. Искаха да разберат защо ги преследвам. — Мартин Линдрос седеше в самолета, облегнат назад на седалката, очите му бяха полузатворени. — Сам съм си виновен. Засекли са ме в Замбия. Този, който ме разпитваше, ми каза. Нямах представа.

— Няма смисъл да се самоизмъчваш — успокои го Борн.

— Не си свикнал с полевата работа.

— Нямам извинение — поклати глава Линдрос.

— Мартин — подхвана той внимателно, — какво е станало с гласа ти?

— Сигурно съм крещял с дни — трепна Линдрос. — Не помня. — Опита се да се отърси от спомена. — Така и не разбрах какво е ставало.

Приятелят му все още бе в шок след спасяването му, Борн бе наясно с това. Линдрос на два пъти го попита какво е станало с пилота, Джейми Коуел, сякаш не беше чул Борн първия път или не бе в състояние да асимилира новината. Борн предпочете да не му казва за втория хеликоптер: щеше да има време за това по-късно.

Толкова много неща се бяха случили за толкова кратко време, че не успяха да си кажат почти нищо. Щом излетяха от Рас Дежен, Дейвис се свърза с летището „Амбули“ в Джибути и поиска помощта на лекар на ЦРУ. Линдрос прекара друсащия полет, проснат на носилка, като ту се събуждаше, ту се унасяше в накъсан сън. Борн никога не го беше виждал толкова слаб, лицето му беше изпито и сиво. Брадата променяше лицето му по странен начин: изглеждаше като някой от похитителите си.

Дейвис, който бе отличен пилот, едва бе успял да вдигне хеликоптера във въздуха, като го прокара през иглено ухо: пролука в бушуващия вятър по периферията на фронта. Той умело се бе впуснал във въздушния процеп покрай планинския силует, устремен към ясното време. Бяха поставили Линдрос да легне, беше пребледнял, с кислородна маска, здраво закрепена на лицето му.

По време на рискования полет Борн се бе опитал да не мисли за опустошеното разядено до неузнаваемост лице на брата на Алем. Де да можеше да погребе сам момчето. Но се бе оказало невъзможно, така че направи каквото можа. Представяйки си каменната пирамида, натрупана от Дейвис, бе изрекъл наум молитва за мъртвия, както бе сторил преди месеци над гроба на Мари.