Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Борн вече вървеше към Линдрос и в следващия миг преряза въжетата, които връзваха ръката и глезена му. Изправи приятеля си на крака и махна превръзката от устата му.

— Беше лесно — каза той. — Добре ли си?

Линдрос кимна.

— Окей. Да изчезваме оттук.

Докато побутваше Линдрос обратно по пътя, по който бе дошъл, Борн отвърза китките му. Лицето на Мартин бе подпухнало и бледо, най-явните следи от мъченията му. На какви мъки на тялото и ума го беше подложил Фади? Борн неведнъж бе изтезаван и знаеше, че някои хора издържат повече от други.

Заобиколиха отчупения сталагмит и стигнаха до процепа.

— Ще трябва да се катерим — каза му Борн. — Това е единственият път навън.

— Ще се справя.

— Не се притеснявай, аз ще ти помагам.

Понечи да тръгва, но Линдрос го хвана за ръката.

— Джейсън, нито за миг не загубих надежда. Знаех, че ще ме намериш. Задължен съм ти и не знам дали някога ще мога да ти се отплатя напълно.

Борн го стисна за ръката.

— Трябва да вървим. Следвай ме.

Изкачването отне повече време от спускането. От една страна, катеренето бе много по-трудно и уморително. От друга, проблемът бе Линдрос. На няколко пъти Борн трябваше да спира, да се връща метър или два, за да помогне на приятеля си да премине през някое особено трудно място в пукнатината. А за да преминат през една от теснините, буквално се наложи да извлачи Линдрос.

Но най-после, след мъчителни трийсет минути, излязоха на козирката. Докато Мартин възстановяваше дишането си, Борн се изправи, за да прецени какво време ги очаква. Вятърът бе променил посоката си. Сега духаше от юг, но слабо. От небето падаше лек снежец. Древните демони на Рас Дежен бяха милостиви този път. Фронтът се беше отклонил.

Борн изправи Линдрос на крака и двамата започнаха мъчителното си пътуване към чакащия хеликоптер.

Ан Хелд живееше в двуетажна тухлена сграда на един хвърлей от Дъмбъртън Оукс в Джорджтаун. Зданието имаше черни кепенци, тъмносив покрив и спретнат жив плет отпред. Къщата бе собственост на покойната й сестра. Двамата със съпруга й Питър бяха загинали преди три години, когато техният малък самолет се бе разбил поради гъста мъгла, докато пътуваха към Мартас Винярд 5 5 Популярен курортен остров по крайбрежието на щата Масачузетс. — Бел.прев. . Ан наследи къщата, която иначе никога нямаше да може да си позволи.

Обикновено, прибирайки се късно нощем от ЦРУ, тя не усещаше липсата на Любовника си. Първо, директорът винаги й намираше предостатъчно работа в службата. По принцип той си беше работохолик, а откакто жена му го напусна преди две години, нямаше абсолютно никаква причина да си тръгва от офиса. И второ, щом се прибереше у дома, Ан все си намираше какво да довърши, докато накрая вземеше таблетка сънотворно, пъхаше се под завивката и изгасяше нощната лампа.

Все пак имаше и по-различни нощи — като тази, когато не можеше да спре да мисли за Любовника си. Липсваше й миризмата на тялото му, усещането за мускулестите му ръце и крака, движението на стегнатия му корем, опрян в нейния, невероятното усещане, когато се любеха. Празнотата в нея, причинена от неговото отсъствие, бе като физическа болка. Единственият лек за тази болка беше още повече работа или мъртвешки сън с помощта на хапчета.

Нейният Любовник. Той си имаше име, разбира се. Както и хиляди нежни названия, с които го бе наричала през годините. Но в ума й, в мечтите й той си оставаше нейният Любовник. Запознаха се в Лондон, на парти в посолството — посланикът на някоя си държава празнуваше седемдесет и петия си рожден ден и бе поканил всичките си познати, близки и далечни, около шестстотин човека, сред които и Ан. Тогава тя работеше за директора на МИ-6 — стар и доверен приятел на директора на ЦРУ.

Внезапно се почувства зашеметена и малко уплашена. Зашеметена от близостта с него, уплашена от силното въздействие, който й оказа той. Тогава тя беше на двайсетина години, имаше известен опит с противоположния пол, но той бе само с незрели момчета. А нейният Любовник бе мъж. Сега той й липсваше до болка, която усещаше като възел в гърдите си.

Гърлото й бе пресъхнало. Опря се на вратата и тръгна към кухнята. Прекоси антрето и влезе в библиотеката, от едната страна на която бе коридорът към кухнята. Тя не бе направила повече от три или четири крачки в стаята, когато замръзна на място.

Нищо не беше така, както го беше оставила. Гледката я изтръгна от емоционалната дупка, в която беше попаднала. Без да сваля очи от стаята, отвори ръчната си чанта и извади своята „Берета 84“. Тя бе добър стрелец. Упражняваше се два пъти месечно на стрелбището на ЦРУ. Не че си падаше много по огнестрелни оръжия, но обучението бе задължително за целия персонал.