Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

— Какво беше състоянието на обекта, когато го намерихте?

Разпитващият искаше Борн да повтори това, което вече беше казал. Това беше стандартна процедура, начин да се отсеят лъжите от истината. Ако разпитваният лъжеше, историята му щеше да се промени рано или късно.

— Той бе вързан и със запушена уста. Изглеждаше много слаб, сякаш похитителите му бяха давали минимално количество храна.

— Вероятно е имал сериозни трудности да се изкачи обратно до хеликоптера.

— Началото беше най-трудно за него. Мислех, че ще се наложи да го нося. Мускулите му бяха отслабнали, а издръжливостта му бе на практика нулева. Дадох му две протеинови блокчета и това помогна. В рамките на един час вървеше по-стабилно.

— Какво беше първото нещо, което каза? — поинтересува се разпитващият с фалшива благост.

Борн знаеше, че колкото по-случаен изглежда задаваният въпрос, толкова по-важен е той за разпитващия.

— Ще сторя каквото трябва.

Разпитващият поклати глава.

— Имам предвид, когато ви видя за първи път. Когато махнахте превръзката на устата му.

— Попитах го дали е добре.

Разпитващият погледна тавана, сякаш бе отегчен.

— И какво точно каза той?

Борн запази каменното си изражение.

— Кимна. Не каза нищо.

Разпитващият изглеждаше озадачен, сигурен знак, че се опитва да подведе Борн.

— Защо? Близко е до ума след седмица в плен да кажеш все нещо.

— Беше опасно. Колкото по-малко говорехме в момента, толкова по-добре. Той го знаеше.

Разпитващият отново го погледна с крайчеца на очите си.

— Така че първите му думи към вас бяха…

— Казах му, че трябва да се изкачим по процепа в скалата, за да се измъкнем, и той каза: „Ще сторя каквото трябва“.

Разпитващият явно не беше убеден.

— Добре, да оставим това. Според вас какво бе умственото му състояние по това време?

— Изглеждаше наред. Облекчен. Искаше да се махне от там.

— Не е бил дезориентиран, не е показвал признаци, че му се губят моменти? Не е ли казал нещо странно, не на място?

— Не — нито едно от тези неща.

— Изглеждате много уверен в себе си, господин Борн. Вие самият нямате ли проблем с паметта?

Борн знаеше, че се опитват да му поставят капан, и се успокои вътрешно. Това бе последното средство, когато всички други начини да се опровергае една история са се изчерпали.

— Само що се касае до събития от миналото ми. Спомените ми от вчера, от миналата седмица или миналия месец са кристално ясни.

— Дали мозъкът на субекта е бил промит, дали той е преминал към врага? — попита след секундно колебание разпитващият.

— Човекът в отсрещната стая е Мартин Линдрос — такъв, какъвто винаги е бил. По време на обратния полет говорихме за неща, известни само на него и на мен.

— Можете ли да бъдете по-конкретен?

— Той потвърди самоличността на терориста Фади. Нарисува ми негов портрет — това е огромен пробив за нас. Дотогава Фади бе загадка. Мартин ми даде и името на дясната ръка на Фади — Абуд ибн Азиз.

Разпитващият му зададе още десетина въпроса, много от които се повтаряха, но бяха формулирани по друг начин. Борн търпеливо отговори на всички. Нищо не можеше да смути спокойствието му.

Разпитът свърши така внезапно, както бе започнал. Без да даде знак или обяснение, разпитващият изключи касетофона, взе го заедно с бележките си и напусна стаята.

Борн бе оставен да чака, само по едно време се появи друг агент, по-млад, за да донесе табла с храна. Той излезе, без да каже нито дума.

Часовникът на Борн показваше малко след шест вечерта — един цял ден, прекаран в разпити. Вратата най-после се отвори пак.

Борн, който мислеше, че е подготвен за всичко, остана много изненадан да види на прага директора, който втренчи немигащ поглед в него. По лицето на Стария Борн разчете противоречиви емоции. В края на краищата, му бе струвало много да дойде и сега това, което бе дошъл да каже, беше заседнало в гърлото му като рибена кост.

— Ти изпълни обещанието си — рече най-накрая. — Доведе Мартин у дома.

— Мартин ми е приятел. Не можех да го изоставя.

— Знаеш, Борн, не е тайна, че бих предпочел никога да не съм те срещал. — Стария поклати глава. — Но истината е, че си ми пълна загадка.

— И за самия себе си съм загадка.

Директорът примигна няколко пъти. След това се завъртя на пети и излезе, като остави вратата отворена. Борн предположи, че е свободен да си върви. И че това важи и за Мартин. Само това имаше значение. Мартин бе преминал през изтощителна серия от физически и психологически тестове. И двамата бяха преживели изпитанията в Студения дом.