Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

Някой го дръпна грубо и го изправи на крака и той се почувства като герой от многократно повтарял се сън. Защо го местеха толкова припряно? Да не би някой да бе открил местоположението му? Не му се вярваше да е ЦРУ. От откъслечните разговори, които успя да дочуе, разбра, че „Дуджа“ са елиминирали и втория хеликоптер със спасителния екип, изпратен да го търси. Не, имаше само един човек с нужните познания, упоритост и умения да се изкачи невредим чак до върха на Рас Дежен. Джейсън Борн! Джейсън бе дошъл да го намери и да го върне у дома!

Матю Лърнър седеше в „Златната гъска“. Макар да се намираше в Китайския квартал, ресторантчето фигурираше в много от пътеводителите на Вашингтон, тоест беше посещавано редовно от туристи и отбягвано от местните, включително от членовете на особената тайна Лърнърова задруга от шпиони и правителствени агенти. Това, разбира се, го устройваше идеално. Разполагаше с поне пет-шест явки около Вашингтон, определяйки на случаен принцип местата на разговорите си с информатори и с други хора, чиито услуги намираше за полезни.

Заведението, мрачно и опушено, миришеше на сусамово олио, подправки и врящото съдържание на фритюрник, от който периодично се вадеха яйчени рулца и хапки панирано пиле.

Беше си поръчал китайска бира и пиеше направо от бутилката, защото мазните петна по чашите му се струваха доста гнусни. В интерес на истината, би предпочел едно джони с черен етикет — но не му беше сега времето. Не и на тази среща.

Мобилният му телефон изписука и като отвори капака, видя съобщение: „ПРЕЗ ЗАДНАТА ВРАТА НА СЕДМА УЛИЦА. ПЕТ МИНУТИ.“

Изтри го, прибра си телефона и се върна към бирата си. Допи бутилката, хвърли няколко банкноти на масата, взе си палтото и отиде отзад в мъжката тоалетна. Разбира се, беше запознат с разположението на ресторанта — не само на този, но и на всичките си други места за срещи. Пусна една вода, сви надясно от мъжката тоалетна, премина през кухня, обвита в пара, покрай крещящи китайци и гневно цвърчащ над открити пламъци огромен железен тиган.

Отвори задната врата и се измъкна на Седма улица. Новичкият форд бе, доколкото е възможно, ненатрапчив, при положение че във Вашингтон всички държавни агенции бяха задължени да купуват за транспортните си нужди само американски коли. Като се огледа бързо в двете посоки, отвори задната врата и скочи вътре. Фордът потегли.

— Франк — поздрави Лърнър, докато се настаняваше на седалката.

— Здравейте, господин Лърнър — каза шофьорът. — Как вървят нещата?

— Вървят — бе суховатият отговор. — Както обикновено.

— Ясно — кимна Франк. Беше набит мъж с бичи врат, който приличаше на човек, трениращ до откат във фитнес залата.

— Как е министърът днес?

— Сещате се. — Франк щракна с пръсти. — Как беше думата?

— Гневен? Побеснял? Готов да убие човек?

Франк му хвърли поглед в огледалото за обратно виждане.

— Нещо такова.

Минаха по „Джордж Мейсън Мемориъл Бридж“, завиха на югоизток към булевард „Вашингтон Мемориъл“. Всичко във Вашингтон, отбеляза си наум Лърнър, изглежда, съдържаше думата „мемориален“ в названието си. Отношения от типа „аз на тебе — ти на мене“ в най-пошлия им вид. Точно от такива простотии се вбесяваше министърът.

Издължената лимузина го чакаше край товарния терминал на вашингтонското летище, нейният гигантски двигател мъркаше като самолет, готов да излети. Когато Франк спря форда, Лърнър излезе и се прехвърли в другата кола, както бе правил толкова много пъти през последните години.

Вътре колата нямаше аналог — освен може би президентския самолет „Еър Форс 1“. При нужда, като в случая, прозорците се скриваха зад панели от полирано дърво. Орехово бюро, уникален свръхмодерен комуникационен център, плюшен диван, който ставаше и на легло, двойка еднакви плюшени въртящи се столове, малък хладилник — това допълваше картината.

Зад бюрото седеше изискан мъж на около седемдесет години с ореол от ниско подстригана сребриста коса; пръстите му бягаха по клавиатурата на лаптоп. Големите му, леко изпъкнали очи бяха точно толкова будни и съсредоточени, колкото и в младостта му — категорично опровержение на хлътналите му бузи, бледата плът и увисналата гуша.

— Господин министър — каза Лърнър със смесица от силен респект и страхопочитание.

— Седни, Матю. — Овладеният тексаски акцент на министъра на отбраната Холидей издаваше човек, роден и отрасъл в градските джунгли на Далас. — Ще ти обърна внимание след миг.