Ерик Лустбадер - Предателството на Борн

— Синове мои — посрещна ги кротко отец Михрет, — страхувам се, че идвате твърде късно.

— Търся пилота — каза Борн. — Моля ви, заведете ме при него. — Докато бързаха през църквата, додаде: — Жив ли е все още?

— Едва се държи. — Свещеникът бе висок и слаб като вейка. Имаше големи очи и съсухрен вид, досущ аскет. — Направихме каквото бе по силите ни за него.

— Как се озова при вас, отче? — попита Заим.

— Намериха го пастири в покрайнините на селото, в една елова горичка край реката. Дойдоха да ми кажат и по моя заръка го пренесоха тук, но се страхувам, че не успяхме да му помогнем много.

— Мога да повикам хеликоптер — каза Борн. — Ще уредя да го пренесат в болница.

Отец Михрет поклати глава.

— Вратът и гръбначният му стълб са натрошени. Няма начин да му бъде поставена шина. Не би преживял още едно преместване.

Пилотът, Джейми Коуел, лежеше в кревата на отец Михрет. За него се грижеха две жени — едната мажеше с мехлем повърхностните наранявания по кожата му, другата изстискваше капки вода от парче плат в полуотворените му устни. В очите на Коуел нещо трепна, когато Борн застана на линията на погледа му.

— Може ли да говори? — попита той свещеника, извърнал лице от ранения.

— Почти не — отвърна отчето. — И при най-незначителното движение болката е мъчителна.

Борн застана над леглото, така че лицето му да е точно на линията на погледа на Коуел.

— Дойдох да те отведа у дома, Джейми. Разбра ли ме?

Устните на Коуел се раздвижиха, мек съскащ звук излезе измежду тях.

— Виж, ще говоря направо — продължи Борн. — Трябва да намеря Мартин Линдрос. Вие двамата сте единствените оцелели. Жив ли е Линдрос?

Борн трябваше да се наведе така, че ухото му почти да докосне устните на Коуел.

— Беше… когато… го видях… последно. — Гласът на Коуел беше като пясък, плъзгащ се по дюна.

Сърцето на Борн се сви. Зловонието, което бълваше от тялото, бе непоносимо. Свещеникът бе прав: смъртта вече беше проникнала в стаята.

— Джейми, много е важно. Знаеш ли къде е Линдрос?

Борн се наведе и пак го блъсна същото зловоние.

— Три километра… запад-югозапад… през… реката. — Коуел се потеше от усилието и от болката. — Лагер… защитен.

Борн понечи да се отдръпне, но стържещият шепот на Коуел го спря. Гърдите на нещастника се задвижиха нагоре-надолу с неестествена бързина, започнаха да потръпват, сякаш вече преуморените му мускули бяха обхванати от спазми. Очите на Коуел се затвориха, сълзи се стичаха под клепачите.

— Спокойно — каза Борн. — Почини си сега.

— Не! О, Господи!

Коуел се облещи и когато погледът му попадна върху Борн, сякаш тъмната бездна се бе приближила.

— Този човек… водачът.

— Фади — подсказа му Борн.

— Измъчва… измъчва Линдрос.

Стомахът на Борн се превърна в топка лед.

— Линдрос държи ли се? Коуел! Коуел, можеш ли да ми отговориш?

— Той е отвъд всички въпроси сега. — Отец Михрет пристъпи, постави ръката си върху плувналото в пот чело на Коуел. — Бог му даде благословията си и го избави от мъките му.

Канеха се да го местят. Мартин Линдрос го разбра, понеже чуваше Абуд ибн Азиз да издава множество заповеди с лаещ глас, организирайки транспортирането им от пещерата. Долови тропот на ботуши, дрънчене на оръжия, сумтене на мъже, вдигащи тежки товари. След това и тракащия двигател на камион, който се приближаваше към отвора на пещерата.

Секунда по-късно самият Абуд ибн Азиз дойде, за да му завърже очите.

— Не се притеснявай — успокои го, приклекнал край Линдрос.

— Нямам и намерение — отвърна пленникът с дрезгав глас, който едва разпозна като своя собствен.

— Сега е моментът да ми кажеш каквото знаеш за атентата срещу Хамид ибн Ашеф — рече Абуд ибн Азиз, докато въртеше в ръцете си черна качулка без дупки за очите.

— Казах ти вече много пъти — не знам нищо. Ти обаче не ми вярваш.

— Така е. — Постави качулката на главата му. — Не ти вярвам.

След това неочаквано ръката му за кратко се озова на рамото на Линдрос.

Това пък какво е, зачуди се Линдрос — проява на съчувствие? Стори му се странно и някак необяснимо. Погледна на случилото се така, както възприемаше всичко напоследък — беше издигнал между себе си и света невидимо бронирано стъкло. И наблюдаваше през него. След престоя във вътрешния изолатор на сърцето си живееше в замаяно състояние, сякаш не можеше напълно да насели тялото си. Нещата, които това тяло правеше — ядене, спане, ходене по нужда, сегиз-тогиз разходки и дори някоя и друга дума, разменена с Абуд ибн Азиз, — сякаш се случваха на друг човек. Направо не му се вярваше, че е бил пленен. Отстранеността от собственото му тяло, като неизбежна последица от затварянето му със седмици в този умствен изолатор, му се струваше като неясен сън. Все едно щеше да прекара остатъка от дните си в този затвор — живуркащ, но истински жив.