Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

„Толкова за косия ти удар, войнико“, каза си директорът по въоръжението, като се насочи към площадката и замахна със стика, запращайки малката бяла топка право към пространството между двете врати, далеч зад топката на генерала и с много по-добър удар. „Струва четири милиона, копеле такова, окичено с фирми.“

— Какво, за Бога, ми говорите? — попита сенаторът и се засмя на телефона. — Или може би ще трябва да попитам: какво се опитва Ал Армбрустър да направи? Той няма нужда от моята подкрепа по новия закон, а дори и да има, не би я получил. Беше глупак в Сайгон и сега е глупак, но получи много гласове.

— Сега не говорим за гласове, сенаторе, а за Горгоната!

— Единствените змии, които познавах в Сайгон, бяха мижитурки като Олби. Той пълзеше из града и претендираше, че знае всички отговори, когато всъщност нямаше никакви… Ама, кой, по дяволите, сте вие?

Във Виена, Вирджиния, Алекс Конклин затвори телефона. Провал три.

Филип Аткинсън — посланик в Кралския двор, вдигна телефона в Лондон. Предположи, че този, който се обажда по секретната линия, има да му съобщи нещо изключително поверително от Държавния департамент. Затова съгласно заповедта включи рядко използвания шифратор и така подслушвателите на английското разузнаване щяха да чуват само шум и прашене.

— Да?

— Господин посланик, предполагам, че линията е чиста? — дочу се тих, изпълнен с напрежение глас от Вашингтон.

— Прав сте, освен ако не са измислили нов тип „Енигма“, което е доста невероятно.

— Добре… Искам да поговорим за Сайгон и за една операция, за която никой не обелва и дума…

— Кой се обажда? — попита разтревожено Аткинсън и се наведе рязко към бюрото.

— Мъжете от онази част никога не използваха имена, господин посланик.

— По дяволите, кой сте вие ? Познавам ли ви?

— В никакъв случай не мога да кажа кой съм, макар да съм изненадан, Фил, че не разпознаваш гласа ми.

В желанието да си спомни чий е този глас и да го свърже с някакво лице, Аткинсън огледа озадачено кабинета си, без да вижда нищо.

— Джак, ти ли си? Вярвай ми, включил съм шифратора!

— Близо до истината си, Фил…

— Джак от Шести флот. Ти си, нали?

— Може би, но това няма значение. Въпросът е, че попаднахме в буря, в лоша буря…

— Ти си!

— Млъкни и слушай. Една фрегата се е откъснала от котвата си, носи се неуправляема и плаши доста риби.

— Джак, аз бях в сухопътните войски, а не във военноморските. Не те разбирам.

— Някакво копеле, което вероятно не е било допуснато до операциите ни в Сайгон, е успяло да докопа много информация. Той знае всичко, Фил, всичко .

— Мили Боже!

— И е готов да се разприказва…

— Спрете го!

— В това е проблемът. Не сме сигурни кой е. Онези в Лангли пазят пълна тайна.

— Господи, човече, с властта, която имаш, можеш да им наредиш да дадат заден ход! Кажи, че това е работа на Министерството на отбраната, че е било с цел да се разпръсне дезинформация ! Че всичко е фалшиво !

— Предложението ти може да остане като резервен вариант…

— Обади ли се на Джими Т. в Брюксел? — прекъсна го посланикът. — Той има много близък човек на най-високото място в Лангли.

— В момента не искам да раздухвам прекалено този въпрос. Не и преди да свърша някои неща.

— Както кажеш, Джак.

— Пази фаловете си стегнати.

— Ако това означава да държа устата си затворена, няма нужда да се притесняваш — отвърна Аткинсън и сви лакът, като се питаше дали някой в Лондон би могъл да махне татуировката от ръката му.

Оттатък Атлантика, във Виена, Вирджиния, Алекс Конклин затвори телефона и се отпусна на стола. Беше изплашен.

Попадения три, четири и пет.

Филип Аткинсън — посланик във Великобритания, Джеймс Тигартън — главнокомандващ на НАТО. Джонатан „Джак“ Бъртън — бивш адмирал на Шести флот, понастоящем председател на Обединеното командване.

Горгона. „Медуза“.

Истинска мрежа.

„Всичко е както преди, като че ли нищо не се е променило“ — помисли Джейсън Борн, съзнавайки, че неговото друго аз, наречено Дейвид Уеб, се отдръпва. Таксито го беше докарало в някога елегантните, а сега занемарени околности на западен Вашингтон и, както и преди пет години, шофьорът бе отказал да го чака. Тръгна по покритата с плочи буренясала пътека нагоре към къщата, като си мислеше, както и първия път, че е твърде стара и се нуждае от ремонт. Натисна звънеца и се запита дали е жив старият Кактус. Беше. Слабият възрастен негър с приятно лице и топли очи застана на вратата точно както преди пет години и погледна косо изпод зелената козирка. Дори първите му думи не се различаваха от думите, които беше произнесъл тогава.