Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Шумозаглушители ли имаш на колата, Джейсън?

— Нямам нито кола, нито такси. Не поиска да остане.

— Сигурно е чул онези неприлични слухове, които се разпространяват от фашистката преса. Аз съм поставил тези гаубици само за да убедя съседите в приятелските си намерения. Влизай, често мисля за теб. Защо не се обади на стария човек?

— Телефонният ти номер го няма в указателя, Кактус.

— Сигурно е пропуснат.

Борн влезе в коридора и старецът затвори вратата.

— Имаш няколко бели кичура в косата, братко Зайко — продължи Кактус, като гледаше внимателно приятеля си. — Иначе не си се променил много. Може би някоя и друга бръчка по лицето, но те само показват наличие на характер.

— Освен това имам съпруга и две деца, чичо Ремъс. Момче и момиче.

— Знам. Mo Панов ме осведомява за всичко, макар че не ми каза къде се намираш, което хич и не искам да знам, Джейсън.

Борн премигна и бавно поклати глава.

— Все още забравям някои неща, Кактус. Извинявай. Наистина двамата с Панов бяхте приятели.

— О, добрият доктор ми се обажда поне веднъж в месеца и казва: „Кактус, мошеник такъв, облечи костюма си от Пиер Карден, обуй обувките си «Гучи» и излез да обядваме.“ Аз му отговарям: „Откъде у тази стара чернилка такива дрехи?“, а той продължава: „Сигурно притежаваш някой търговски център в най-добрата част на града.“… Е, имам части и парчета от скромни недвижими имоти, но никога не припарвам до тях.

Двамата се разсмяха и Джейсън се взря в тъмното лице и топлите черни очи пред него.

— Току-що си спомних нещо. Преди тринадесет години ти дойде да ме видиш в онази болница във Вирджиния… Беше единственият, освен Мари и онези копелета от правителството.

— Панов ме разбра, братко Зайко. Когато се занимавах с теб във връзка с подготовката ти за Европа, казах на Морис, че ако изучаваш нечие лице през обектива, не можеш да не откриеш някои неща за това лице, за този човек. Исках ти да разкажеш за нещата, които установих, че липсват, гледайки през обектива и Морис рече, че идеята ми не е лоша… И сега, след като приключихме с признанията, трябва да ти кажа, че наистина е хубаво , че те виждам. Но ако искам да бъда откровен с теб, трябва да ти заявя, че не се радвам , ако разбираш какво искам да кажа.

— Имам нужда от помощта ти, Кактус.

— В това се корени безпокойството ми. Преживял си твърде много и не би трябвало да си тук, освен ако не ти е било достатъчно. А според моето професионално мнение това няма да се отрази добре на лицето, в което се взирам през обектива.

— Трябва да ми помогнеш.

— Тогава сигурно имаш дяволски основателна причина, за да каже добрият доктор, че те бива за тази работа. Защото аз няма да се заловя с нещо, което би могло да те обърка още повече… В болницата срещнах няколко пъти твоята красива съпруга с тъмночервената коса — тя е невероятна, братко, и сигурно и децата ви са изключително хубави. Така че, сам разбираш, не мога да се забъркам в нещо, което би им навредило. Прости ми, но ти приличаш на привидение от миналото, от време, за което не искам да говорим, но което е в мислите ми.

— Именно заради тях се нуждая от помощта ти.

— Бъди по-ясен, Джейсън.

— Чакала стеснява кръга. Намери ни в Хонконг и сега е насочил мишената си към мен и семейството ми. Към съпругата и децата ми. Моля те, помогни ми.

Очите на стария човек се разшириха под зелената козирка и в уголемените му зеници се четеше гняв.

— Знае ли добрият доктор?

— Той е част от всичко. Може и да не одобрява това, което правя, но ако е честен пред себе си, трябва да разбере, че в крайна сметка въпросът е Чакала или аз. Помогни ми , Кактус.

Възрастният негър гледаше съсредоточено клиента си.

— В добра форма ли си, братко Зайко? — попита той. — Още ли се потиш редовно?

— Тичам по десет километра всяка сутрин и се занимавам с тренажора поне два пъти седмично в гимнастическия салон на университета…

— Това не съм го чул. Не искам да знам нищо за колежи и университети.

— Значи, не си чул нищо.

— Разбира се. Трябва да ти кажа, че изглеждаш много добре.

— Това е съзнателно, Кактус — каза тихо Джейсън. — Понякога просто телефонът изведнъж иззвънява: или Мари е закъсняла, или е навън с децата и не мога да се свържа с нея… Или на улицата ме спира някой непознат, за да ме попита за посоката и всичко се връща — той се връща. Чакала. Докато има вероятност да е жив, трябва да съм готов за сблъсък с него, защото Карлос няма да престане да ме търси. Най-голямата ирония е, че преследването се основава на едно предположение, което може и да не се окаже истина. Той смята, че мога да го позная, а аз не съм сигурен в това.