Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

„Няма време! Няма смисъл, не сега“ — разсъди Борн и огледа огромния магазин. Конклин каза, че ще се обади. И ще го направи. През това време Хамелеона трябваше да си набави няколко маскировки. От бельото до горното облекло и всичко между тях. Не трябваше да остане никаква вероятност да се появи някой знак от пералня, от химическо чистене, никакви микроскопични химически остатъци от прах за пране, продаван само в даден район — нищо. Бе заложил твърде много. Ако се наложи, щеше да убие за семейството на Дейвид… О, Боже мой! Заради моето семейство!… И нямаше да живее с последствията от това убийство или убийства. Там, където отиваше, нямаше правила. В кръстосания огън можеше да загинат и невинни.

Мари , аз ще го спра! Обещавам ти, че ще го изтръгна от вашия живот. Ще хвана Чакала и на негово място ще остане един мъртвец. Той никога няма да се докосне до вас отново — ще бъдете свободни .

О, Господи , кой съм аз? Mo, помогни ми!… Не, Mo, недей! Аз съм това, което трябва да бъда. Хладнокръвен и все по-хладнокръвен. Скоро ще бъда като лед… чист, прозрачен лед.

И не ме безпокойте повече! Имам работа.

Къде, по дяволите, е мъжкият отдел? След като приключи с покупките, ще отиде в мъжката тоалетна и ще смени всяка дреха върху тялото си. После ще обикаля улиците на Вашингтон, докато намери някоя решетка на канал на по-скрито място. Хамелеона също се връщаше бързо.

Беше седем часа и тридесет и пет минути вечерта, когато Борн остави бръснарското ножче. Бе махнал всички етикети от новите дрехи, като окачваше всяка една в килера, с изключение на ризите. Тях остави да се овлажнят на парата в банята, за да изчезне мириса на ново. Отиде до масата, където му бяха оставени бутилка уиски, газирана вода и купа с лед. Спря, докато минаваше покрай бюрото с телефона. Ужасно му се искаше да се обади на Мари, но знаеше, че тя и децата бяха пристигнали благополучно. Беше се обадил на Джон Сен Жак от един телефонен автомат в „Гарфънкъл“.

— Уморени са, Дейви. Висели са над огромния остров почти четири часа, докато се оправи времето. Ще събудя сестра си, ако искаш, но заспа веднага след като накърми Алисън.

— Недей, ще се обадя по-късно. Предай й, че съм добре и се грижи за тях, Джони.

— Добре. При теб всичко наред ли е?

— Обясних ти, че съм добре.

— Естествено, че така ще кажеш, както и тя. Но Мари не е просто единствената ми сестра — тя е любимата ми сестра и затова мога да позная, когато тази жена е истински разтревожена.

— Именно заради това трябва да се погрижиш за нея.

— Все пак смятам да поговоря с нея.

— Няма страшно, Джони.

За няколко минути бе отново Дейвид Уеб, реши Джейсън, докато си наливаше уиски. Това не му хареса. Беше грешка. След час Джейсън Борн отново бе налице. Бе разговарял със служителя от „Мейфлауър“ за резервацията.

— А, да, господин Симон! Разбрахме, че пристигате да вземете участие в разискванията срещу тези ужасни ограничения в облагането с налози за делови пътувания и забавления. Да ви върви като по вода, както казват. Тези политици ще ни разорят!… Нямаше стаи с две легла, затова си позволихме да проявим самоинициатива и ви осигурихме апартамент, разбира се без допълнително заплащане.

Седна с чаша в ръка на един стол и се загледа невиждащо в стената. Нямаше какво да прави, освен да чака и да мисли.

След броени минути тихо потропване на вратата сложи край на очакването. Джейсън прекоси бързо стаята и отвори вратата. Беше шофьорът, който го посрещна на летището. Човекът от ЦРУ носеше малко куфарче. Подаде го на Борн.

— Всичко е вътре, включително пистолет и кутия с патрони.

— Благодаря.

— Искате ли да проверите?

— Ще правя това цяла нощ.

— Почти осем часът е — каза агентът. — Вашият контрольор ще ви потърси в единадесет. Ще имате време да се оправите.

— Моят контрольор ли?

— Ами, така му казваме, нали…

— Да, разбира се — отвърна Джейсън. — Бях забравил. Благодаря ви още веднъж.

Човекът си тръгна и Борн отиде с куфарчето до бюрото. Извади пистолета и кутията с патрони. После взе купчината с няколкостотин компютърни разпечатки, събрани в папки. Някъде из тези страници имаше име, което свързваше един мъж или жена с Карлос Чакала. Това бяха информационните разпечатки за всеки гост, намиращ се в момента в хотела, включително и тези, които са се отписали през последните двадесет и четири часа. Към всяка разпечатка беше подадена цялата допълнителна информация, намерена в данните на ЦРУ, военното Г-2 и военноморското разузнаване. Вероятно имаше десетки причини, поради която тя можеше да се окаже безполезна, но все пак това беше някакво начало. Ловът беше започнал.