Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Мислил ли си да му изпратиш съобщение?

— — Да пусна обява в „Уолстрийт Джърнъл“? „Скъпи стари приятелю Карлос: Имам новини за теб.“

— Не се смей, Джейсън, това не е невъзможно. Алекс би могъл да намери начин. Макар и сакат, главата му е наред. Смятам, че ключовата дума тук е лъкатушене.

— Което показва, че след като не е направил опит, за това има причина.

— Предполагам, че не мога да споря с този аргумент… Хайде да се залавяме за работа, братко Зайко. Какво имаш предвид?

Кактус го поведе към една врата в задната част на пълната със старинни мебели и пожълтели покривчици върху облегалките на креслата всекидневна.

— Студиото ми вече не е толкова изискано, но всичкото оборудване стои. Разбираш ли, аз съм нещо като полупенсиониран. Финансовите ми плановици разработиха страхотна програма за пенсиониране с големи данъчни предимства, така че натискът не е особено голям. Какво искаш от мен?

— Няколко мои разновидности, подкрепени с документи.

— Значи хамелеонът ще използва друга маска. Собствената си.

Джейсън спря щом доближиха вратата.

— Това е нещо, което бях забравил. Наричаха ме по този начин, нали?

— Хамелеона?… Сигурно е имало причина. Можело шест души да срещнат в лице нашия човек Борн, а после шестте описания да бъдат различни. Между другото — без всякакъв грим.

— Всичко това се връща, Кактус.

— Моля всевишния Бог да не го позволи, но ако то стане, бъди сигурен, че ще се върне напълно… Хайде, да влезем във вълшебната стая.

Три часа и двадесет минути по-късно магията бе готова. Дейвид Уеб, специалист по източни езици и култури, бил три години убиецът Джейсън Борн, имаше още две самоличности, потвърдени от паспорти, шофьорски книжки и карти за гласуване. И тъй като около територията на Кактуса нямаше надежда да намери такси, един безработен съсед с няколко златни вериги на врата и китките откара клиента на Кактус до центъра на Вашингтон с новия си кадилак „Аланте“.

Джейсън намери телефонен автомат в универсалния магазин „Гарфънкъл“ и се обади на Алекс във Вирджиния. Каза му двете имена и избра едното за хотел „Мейфлауър“. Конклин щеше да му осигури стая официално чрез управата, в случай, че поради летния сезон се окажеха проблеми с резервацията. След това Лангли трябваше да задейства процедурата Четири нула , да се постарае максимално и да подсигури на Борн материалите от които се нуждаеше, като му ги достави в стаята колкото можеше по-скоро. По приблизителна оценка, за това щяха да бъдат необходими три часа, без гаранции както за времето, така и за достоверността. Въпреки това, след като Алекс препотвърди информацията по втора пряка линия с ЦРУ, Джейсън си помисли, че поне два от тези три часа щяха да минат преди да отиде в хотела. Трябваше да си попълни един малък гардероб. Хамелеона влизаше в ролята си.

— Стийв Десоул ми каза, че започва да върти лентите си и да сверява нашите данни с тези от армейските банки с данни и от военноморското разузнаване — каза Конклин, щом отново се върна към разговора с Борн. — Питър Холанд ще помогне, той е президентско протеже.

— Протеже? Това е малко странен израз за теб.

— Както и самата задача.

— О?… Благодаря ти, Алекс. Как са нещата при теб? Някакъв напредък?

Конклин замълча, а щом заговори, в гласа му се долавяше страх. Беше овладян, но все пак се долавяше.

— Как да ти кажа… Не съм подготвен за това, което научих.

Доста време съм бил извън играта. Страхувам се, Джейсън… Извинявай… Дейвид.

— Първото беше добре. Разговаря ли с…

— Не споменавай никакви имена — прекъсна го бързо и решително разузнавачът в оставка.

— Разбирам.

— Едва ли — възрази Алекс. — Щом аз не разбирам. Ще ти се обадя.

След тези загадъчни думи Конклин затвори рязко.

Борн направи бавно същото и се намръщи замислен. Сега пък Алекс звучеше мелодраматично, а за него не бе характерно да разсъждава или да действа по този начин. Самообладанието беше основното му качество, сдържаността — негово олицетворение. Това, което беше научил, го бе разстроило дълбоко… Толкова, че на Борн му се беше сторило, че Конклин вече не се доверява на процедурите, установени от самия него, и дори на хората, с които работеше. В противен случай щеше да бъде по-ясен. Вместо това, поради причини, които Джейсън не можеше да проумее, Александър Конклин не искаше да говори за „Медуза“ или за това, което беше научил, разравяйки измами, трупани двайсет години… Беше ли възможно?