Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

Гейтс! Самата мисъл за този мръсник го разведри. „Медуза“ бе поискала незначителна услуга от прочутия Гейтс, която нямаше да има последствия за него — да назначи един съвсем подходящ човек в някаква специална правителствена комисия, а той дори не благоволи да отговори на телефонните им обаждания! Обаждания, осъществени чрез друг, напълно приемлив източник — считания за безукорен, непредубеден началник на снабдяването на Пентагона — онзи задник, генерал Норман Суейн, който винаги искаше най-точна информация. Е, може би не само информация, но Гейтс нямаше как да знае за другото… Гейтс? Онази сутрин „Таймс“ беше написал нещо за него — че е отказал да участва в някакво изкупуване на акции, организирано против волята на акционерите. Какво ли точно беше?

Колата се плъзна по бордюра пред хотел „Карлайл“, където семейство Кенеди обичаше да отсяда при посещенията си в Ню Йорк, сега предпочитано място за тайните срещи на руснаците. Оугълви изчака униформеният портиер да отвори задната лява врата и чак тогава слезе. Обикновено не правеше така, защото смяташе, че закъснението е излишна превземка. Тази сутрин обаче нарочно се забави — трябваше да се овладее! Трябваше да бъде „леденият“ Оугълви, от когото противниците му в съда се страхуваха.

Изкачването с асансьора беше бързо, крачките му по покрития със син мокет коридор до апартамент 4-С — все по-бавни с приближаването до вратата. Известният Брайс Оугълви пое дълбоко и спокойно дъх, изправи се като свещ и натисна звънеца. След двадесет и осем секунди, които адвокатът отброи с раздразнение, съветският генерален консул отвори вратата. Беше слаб, среден на ръст, с остри черти, опъната бледа кожа, с големи кафяви очи.

Владимир Суликов беше на седемдесет и три години, жилав, кипящ от енергия — учен и бивш професор по история в Московския университет, убеден марксист и, колкото и да е странно, като се има предвид длъжността му, не беше член на комунистическата партия. В действителност, той не членуваше в никаква ортодоксална политическа организация. Предпочиташе пасивната роля на неортодоксална личност в едно колективистично общество. Това, както и изключителният му интелект му служеха добре — беше пращан на постове, на които някои хора с по-конформистко мислене нямаше да са дори наполовина толкова полезни. Комбинацията на тези качества, както и любовта му към физическата активност правеха Суликов да изглежда десет-петнадесет години по-млад. Държеше в напрежение тези, които разговаряха с него — излъчваше мъдрост, натрупана с годините, и я използваше с младежка жизненост.

Размениха кратък поздрав. Суликов само му протегна твърдата си студена ръка и му посочи едно тапицирано кресло. Самият той застана с ръце на гърба пред бялата мраморна камина. Приличаше на развълнуван професор пред черната дъска, който се кани едновременно да изпитва и да поучава досаден, спорещ студент.

— Да говорим делово — каза руснакът. — Знаете ли кой е адмирал Питър Холанд?

— Разбира се — директорът на Централното разузнавателно управление. Защо питате?

— От вашите ли е?

— Не.

— Съвсем сигурен ли сте?

— Да, разбира се.

— Възможно ли е да се е присъединил към вас, без ти да знаеш?

— Със сигурност не. Дори не го познавам. А пък ако това е някакъв любителски разпит по съветски, приложете го на някого другиго.

— Несравнимият скъпарски американски адвокат отказва да отговори на простички въпроси!

— Отказвам да бъда обиждан. Направихте учудващо изявление по телефона. Бих искал да ми го разясните, ако обичате.

— Ще го сторя, господин съветник, повярвайте ми, но по своему. Ние, руснаците си пазим фланговете. Това е урок, който научихме от трагедията и победата при Сталинград — нещо, което на вас, американците, никога не ви се е налагало да преживеете.

— Участвам в друга война, както добре знаете — отбеляза студено Оугълви, — но ако учебниците по история казват истината, на вас руската зима ви е помогнала.

— Това трудно може да се обясни на стотиците хиляди замръзнали руски трупове.

— Безусловно. Съчувствам ви и ви се възхищавам. Но вие не ми дадохте обяснението, което поисках.

— Опитвам се само да изкажа една банална истина, младежо. Както се казва, обречени сме да повтаряме същите болезнени исторически грешки, които веднъж вече сме направили… Ние наистина пазим фланговете си и ако някой в дипломатическите среди смята, че сме въвлечени в международен скандал, ние просто стягаме редиците си. Това е прост урок за такъв ерудит като вас, господин съветник.