— Ей там ще намериш телефон, друже. Желая ти късмет.
— Сигурен ли си? — попита Mo. — Имам предвид парите.
— Разбира се — отвърна ниският човек зад волана. — Двеста долара са напълно достатъчни — може би днес съм заработил толкова зад волана. Повече от това ще бъде корупция, нали? Предлагано ми е петдесет пъти да превозвам неща, които няма да превозвам, и знаеш ли какво им отговарям?
— Какво?
— Казвам им да вървят да пикаят срещу вятъра с тяхната отрова. Той ще я отвее в очите им и ще ги ослепи.
— Ти си добър човек — каза Панов и слезе от камиона.
— Е, имам си няколко трески за дялане.
Вратата на кабината се затръшна и огромният камион потегли бързо. Mo се обърна и се огледа за телефон.
— Къде си, по дяволите? — извика Александър Конклин във Вирджиния.
— Не знам! — отвърна Панов. — Ако бях пациент, щях най-досадно да обясня, че това бе нещо като фройдистки сън с продължения, защото такива неща не се случват и въпреки това ми се случиха! Те използваха наркотици, Алекс!
— Запази спокойствие. Предположихме го. Трябва да разберем къде се намираш. Да не забравяме, че и други те търсят.
— Добре, добре… Чакай малко! Оттатък улицата има дрогерия. На табелата й пише „Най-добрата битка на Форд“ — това ще ви помогне ли?
Отговорът от Вирджиния беше въздишка.
— Да, ще ни помогне. Ако беше запалянко по Гражданската война, а не някакъв незначителен психиатър, щеше да ти бъде ясно.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?
— Тръгни към бойното поле, известно с хитростта на Форд. То е национална забележителност — навсякъде има табели. След тридесет минути ще пристигне хеликоптер. Не казвай никому нищо!
— Знаеш ли как звучи гласът ти? А аз бях обект на враждебен акт, който…
— Край, учителю!
Борн влезе в „Пон Роял“ и веднага отиде при нощния портиер. Извади петстотинфранкова банкнота и тихо я мушна в ръката на човека.
— Името ми е Симон — каза той усмихнат. — Нямаше ме. Някакви съобщения?
— Никакви, господин Симон — бе тихият отговор, — но отвън има двама мъже — единият е на Монталамбер, другият от другата страна на Рю дю Бак.
Джейсън извади банкнота от хиляда франка и незабелязано я пъхна в ръката на портиера.
— На такива очи плащам, и то добре. Продължавай така.
— Разбира се, господине.
Борн пресече фоайето и отиде до асансьора. Слезе на етажа си, премина бързо пресичащите се коридори и влезе в стаята си. Нищо не беше пипнато; всичко си беше така, както го беше оставил, освен че леглото беше оправено. Леглото. О, Господи, нуждаеше се от почивка, от сън. Вече не беше както преди. Нещо ставаше вътре в него — не му достигаше енергия, дъх не му достигаше. А се нуждаеше и от двете — повече от всякога. Как му се искаше да легне… Не. Чакаше го Мари. Чакаше го Бернардин. Отиде до телефона и избра номера, който беше запомнил наизуст.
— Съжалявам, закъснях — каза той.
— С четири часа, мон ами. Какво се случи?
— Сега нямам време. Нещо за Мари?
— Нищо. Абсолютно нищо. Няма я в нито един международен полет, който в момента е във въздуха или предстои. Дори проверих прехвърлянията от Лондон, Лисабон, Стокхолм и Амстердам — нищо. Няма никаква Мари Елиз Сен Жак-Уеб на път към Париж.
— Но трябва да има. Едва ли е променила решението си — не е характерно за нея. Освен това не знае как да избегне имиграционните власти.
— Повтарям — няма я в списъка на нито един полет за Париж от която и да е страна.
— Проклятие!
— Ще продължа опитите, приятелю. Думите на Свети Алекс продължават да звънят в ушите ми. Не подценявайте la belle mademoiselle.
— Тя не е никаква мадмоазел, а е моя съпруга… И не е една от нас, Бернардин; не е полеви агент, който може да води двойна, тройна или четворна игра. На път е към Париж. Знам го!
— Но не и по въздушните линии, какво повече да кажа?
— Това, което вече каза — отвърна Джейсън. Имаше чувството, че не му достига въздух, а клепачите му тежаха. — Продължавай да търсиш.
— Какво стана тази вечер. Кажи ми.
— Утре — отвърна едва чуто Дейвид Уеб. — Утре… Толкова съм уморен, а трябва да играя ролята на още един човек.
— За какво говориш? Дори гласът ти не звучи както обикновено.
— Нищо. Утре. Трябва да помисля… Или може би не трябва.
Мари стоеше в Марсилия на опашката за проверка от имиг-рационните власти. Беше благодарна, че поради ранния час нямаше много хора, и си придаде отегчен вид — последното нещо, което изпитваше. Беше неин ред да отиде до паспортното гише.
Читать дальше