Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Следователно трябва да ги изпълня.

— Мили Боже, да! Каквито и да са. Господи, вижте какво стана с Тигартън в Брюксел, с Армбрустър във Вашингтон! Защитете ме! Направете каквото ви кажат!

— Благодаря, господин посланик.

Най-напред Борн седна във ваната, напълнена с толкова гореща вода, колкото можеше да изтърпи. После взе най-студения душ, който можеше да понесе. След което смени превръзката на врата си, влезе в малката хотелска стая и се строполи на леглото… Значи Мари бе намерила прост, изобретателен начин, за да стигне до Париж! Как би могъл да я намери, да я защити? Имаше ли тя представа какво прави? Дейвид щеше да се побърка. Щеше да се паникьоса и да направи стотици грешки… О, Господи, аз съм Дейвид!

Спри. Овладей се. Отдръпни се.

Телефонът иззвъня и той го грабна.

— Да?

— Сантос иска да те види. С мир в сърцето си.

Хеликоптерът на Спешната медицинска служба се бе снижил максимално. Моторите бяха спрени, перките избумтяха и спряха. Едва тогава, в изпълнение на процедурата за разтоварване на амбулаторни пациенти, бе отворена вратата и спуснати металните стъпала. Униформеният медик от парашутно-десантните войски тръгна надолу преди Панов, обърна се и помогна на лекаря да слезе. После го заведе, съпроводен от втори човек в цивилни дрехи, до лимузината, която го очакваше. В нея бяха Питър Холанд — директор на Централното разузнавателно управление, и Алекс Конклин, който беше на дясната сгъваема седалка, очевидно за да могат да разговарят по-лесно. Психиатърът зае мястото до Холанд. Пое няколко пъти дълбоко въздух, въздъхна силно и се отпусна назад на седалката.

— Аз съм маниак — заяви той, като наблягаше на всяка дума. — Удостоверимо умопомрачен и ще подпиша сам документите си за изпращане в лудница.

— Вие сте в безопасност и само това има значение, докторе — каза Холанд.

— Радвам се да те видя, смахнат Mo — допълни Конклин.

— Имате ли представа какво направих?… Блъснах нарочно кола в дърво и аз бях в нея! После, след като изминах пеша почти половината разстояние до Бронкс, бях взет на стоп от една персона, която има повече бръмбари в главата си и от мен. Беше с объркано либидо и бягаше от съпруга си — шофьор, който беше по следите на високите й токчета и, както впоследствие разбрах, имаше адски приятното име Бронк. Жената, която ме качи, ме направи свой заложник, като се изхитри да ме заплаши, че ще извика „Помощ!“ в един ресторант, пълен с шофьори, всичките с вид на странични защитници от Американската футболна лига. С изключение на един, който ме изведе оттам. — Изведнъж Панов спря и бръкна в джоба си. — Вземи — продължи той и пъхна в ръцете на Конклин шофьорски книжки и пачки долари.

— Какво е това? — попита Алекс озадачен.

— Ограбих банка и реших да стана професионален шофьор!… Какво мислиш, че е? Взех го от човека, който ме охраняваше. Описах колкото можах добре мястото на катастрофата на екипажа на хеликоптера. Те ще се върнат, за да го намерят. Ще успеят — не може да отиде никъде.

Питър Холанд се пресегна, взе телефона и натисна три бутона. Заговори след по-малко от две секунди.

— Обадете се на Арлингтън, екипаж петдесет и седми. Човекът, когото ще вземат, трябва да бъде докаран направо в Лангли. В болницата. Информирайте ме за развитието на нещата… Извинете, докторе. Продължавайте.

— Да продължавам? Нямам какво повече да разказвам. Бях отвлечен и затворен в някаква ферма. Инжектираха ми порядъчно количество натриев пентотал, ако не се лъжа, за да ме направят обитател на Страната на хаховците, какъвто ми заяви, че съм, мадам Сцила Харибда.

— За какво, по дяволите, говорите? — попита спокойно Холанд.

— За нищо, адмирале, или господин директор, или…

— Питър е добре, Mo — допълни Холанд. — Просто не те разбрах.

— Няма нищо за разбиране. Има само факти. Моите алюзии са натрапчиви опити на фалшивата ми ерудиция. Това се нарича посттравматичен стрес.

— Разбира се. Сега си напълно ясен.

Панов се обърна към директора с нервна усмивка.

— Мой ред е да се извиня, Питър. Все още се чувствам уязвен. Последният ден не бе особено типичен за нормалния ми стил на живот.

— Мисля, че това важи за всички нас — съгласи се Холанд. — Аз също съм видял доста противни неща, но нищо от този род. Нищо, което да ми е бърникало из мозъка. Това съм го пропуснал.

— Няма защо да бързаме, Mo — добави Конклин. — Не се измъчвай — претърпял си достатъчно. Ако искаш, можем да отложим заседанието с няколко часа, за да си починеш и да се успокоиш.