Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Américaine — каза полузаспалият служител. — По работа ли идвате или за удоволствие, мадам?

— Je parle français, monsieur. Je suis canadienne d’origine — Québec. Séparatiste. 48 48 Говоря френски, господине. По произход съм канадка от Квебек. Сепаратистка. (фр.) — Б. пр.

— Ah, bien! 49 49 А, добре! (фр.) — Б. пр. — Очите на дремещия служител се поотвориха и той продължи на френски. — По работа ли.

— Не, не съм по работа. Това е едно пътуване по спомените — родителите ми са родом от Марсилия. Неотдавна починаха и двамата. Искам да видя откъде са дошли, къде са живели — може би това е нещо, което ми е липсвало.

— Изключително трогателно, прекрасна лейди — каза служителят, оценявайки най-привлекателната пътничка. — Може би ще имате нужда от водач? Няма местенце в този град, което да не се е отпечатало незаличимо в съзнанието ми.

— Много сте любезен. Ще отседна в „Софител Вийо Пор“. Как се казвате? Вече имате моето име.

— Лафонтен, мадам. На вашите услуги!

— Лафонтен? Така ли казахте?

— Точно така!

— Колко интересно.

— И аз съм много интересен — отвърна служителят, полупритворил клепачи, но не от сънливост, като същевременно удряше гумените печати. — Изцяло съм на вашите услуги.

„Може би е от онзи особен клан“ — помисли Мари, докато отиваше към багажното отделение. Оттам щеше да се качи на някой самолет от вътрешните линии до Париж под каквото си име избереше.

Франсоа Бернардин се събуди изведнъж, вдигна ръце нагоре и се намръщи обезпокоено. „Тя е на път към Париж. Знам го!“ Това бяха думите на съпруга й, който я познаваше най-добре. „Няма я в списъка на нито един полет за Париж от която и да е страна.“ Неговите собствени думи. Париж. Ключовата дума беше Париж.

Ами ако предположим, че не е?

Ветеранът от Втори отдел се измъкна бързо от леглото. Ранната утринна светлина влизаше през тесните високи прозорци на апартамента му. Изми се за по-кратко време от обичайното, избръсна се, облече се и отиде до пежото си на улицата, на което намери неизменното съобщение за глоба. За жалост, вече не можеше да уреди служебно въпроса с едно кратко позвъняване по телефона. Въздъхна, свали листчето от стъклото и седна зад кормилото.

Четиридесет и осем минути по-късно свърна в паркинга пред малко тухлено здание в огромния товарен комплекс на летище „Орли“. Сградата беше безлична, но не и работата, която се извършваше в нея. Тя представляваше клон на Имигранската служба, който беше изключително важен и бе известен като отдел „Пристигащи полети“. Най-съвършените компютри съхраняваха данни от всички международни летища за всеки пристигнал във Франция в последната минути. Службата беше жизненоважна за имиграционните власти, но Втори отдел не прибягваше често до нея, тъй като съществуваха много повече места за влизане, използвани от хората, от които отделът се интересуваше. Въпреки това Бернардин работеше на базата на теорията, че очевидното не винаги се забелязва, и бе търсил през годините информация тук. И от време на време бе възнаграждаван. Чудеше се дали това щеше да стане и тази сутрин.

Деветнадесет минути по-късно знаеше отговора. Случаят беше точно такъв, но ползата бе доста малка, тъй като информацията пристигна твърде късно. Във фоайето имаше телефонен автомат. Бернардин пусна монета и избра „Пон Роял“.

— Да? — чу се гласът на Джейсън Борн.

— Извинявай, че те събудих.

— Франсоа?

— Да.

— Точно ставах. Отвън на улицата има двама мъже, които са много по-изморени от мен, освен ако не са ги сменили.

— Във връзка с миналата вечер? Били са там цяла нощ?

— Да, ще ти разкажа, като се видим. За това ли се обаждаш?

— Не. Намирам се на „Орли“ и се опасявам, че имам лоша новина, информация, която доказва, че съм идиот. Трябваше да го съобразя… Съпругата ти е пристигнала незабележимо в Марсилия преди повече от два часа. Не в Париж. В Марсилия.

— И защо това да е лоша новина? — извика Джейсън. — Знаем къде е! Можем… О, Господи, разбирам какво искаш да кажеш. — Гласът на Борн стана глух. — Тя може да хване влака, да наеме кола…

— Дори да продължи със самолет до Париж под каквото и да е име — допълни Бернардин. — Все пак, имам една идея. Може би не струва, както и мозъкът ми, но все пак ще ти я предложа… Имате ли някакви специални, как го казвате — прякори един за друг? Може би sobriquets в израз на нежност?

— Честно казано, не се превземаме много в отношенията си… Чакай малко. Преди няколко години Джейми — това е нашият син, имаше проблеми с думата „мамо“. Беше я обърнал и я произнасяше „мома“. Ние се шегувахме с това и аз известно време я наричах така, докато детето започна да й казва правилно.