Робърт Лъдлъм - Ултиматумът на Борн

— Ей, приятел, извинявай! — извика нисък, набит мъж и стисна раменете на психиатъра, който закри лице с ръце. — Добре ли си, друже?

— О, да, разбира се.

— Как не, от носа ти тече кръв! Ела при салфетките — заповяда му шофьорът с риза с къси ръкави. Единият от тях бе завит нагоре и в него бе пъхнат пакет цигари. — Айде, отпусни глава назад, докато ти намокря носа със студена вода… Облегни се на стената. Добре, така е по-добре; ей сега ще спрем този клапан.

Мъжът се пресегна и постави внимателно мокрите книжни салфетки върху лицето на Панов, като поддържаше отзад врата му и проверяваше през няколко секунди кървящите му ноздри.

— Готово, друже, почти е спряло. Само дишай през устата, ама дълбоко, разбираш ли ме? И стой така, с глава назад.

— Благодаря — каза Панов, като притискаше салфетките, удивен, че може толкова бързо да бъде спряно кървене от носа. — Много ви благодаря.

— Не ми благодари, фраснах те без да искам — отговори шофьорът. — По-добре ли си вече? — попита той и вдигна ципа на панталоните си.

— О, да. — Отново Mo реши да не последва съвета на скъпата си майка, а да се възползва от момента и да се откаже от добродетелността. — Но трябва да ви обясня, че грешката е моя, не ваша.

— Какво искаш да кажеш? — попита шофьорът, докато миеше ръцете си.

— Честно казано, се криех зад вратата и наблюдавах една жена, от която се опитвам да се освободя.

Личният лечител на Панов се разсмя, поставил ръце под сешоара.

— Кой не би те разбрал? Това е мъжката съдба, приятел! Вкопчват се в тебе с нокти и започват да хленчат. Ти се сбъркваш и не знаеш какво да правиш, а те пищят и си им в краката. Само че при мен е различно. Знаеш ли, ожених се за истинска европейка. Не говори добре английски, но е благодарна… Блага с децата, блага с мен и все още се вълнувам, щом я зърна. А не като тези шибани кукли наоколо.

— Това е изключително интересно, бих казал задълбочено заявление — каза психиатърът.

— Какво е?

— Няма значение. Но аз все още искам да се измъкна оттук, без тя да забележи. Имам пари…

— Прибери си парите, кажи ми коя е?

Двамата отидоха до вратата и Панов я открехна леко.

— Седнала е ей там. Блондинката, която постоянно гледа ту насам, ту към входната врата. Вече е доста нервна…

— По дяволите — прекъсна го ниският шофьор. — Това е жената на Бронк! Отклонила се е от курса си.

— От курса си ли? Жената на Бронк?

— Той кара по източните пътища, не по тези. Какво прави тя тук?

— Мисля, че се опитва да избяга от него.

— Да — съгласи се придружителят на Mo. — Чух, че скиторела и не вземала никакви пари.

— Познаваш ли я?

— Да. Бил съм им няколко пъти на гости. Той прави страхотни коктейли.

— Трябва да се измъкна оттук. Както ти казах, имам пари…

— Да, каза ми и ще поговорим по-късно за това.

— Къде?

— В моя камион. Той е червен на бели ивици, също като знамето. Паркиран е отпред, вдясно. Иди и се скрий край кабината.

— Тя ще ме види като излизам.

— Няма. Отивам при нея и ще я изненадам. Ще й кажа, че гражданските отряди са се размърдали и че Бронк е тръгнал на юг към Каролинас — така поне чух.

— Как ще мога да ви се отплатя?

— Може би с част от парите, за които все ми говориш. Но не много. Бронк е животно, а аз съм преродил се християнин.

Дребният шофьор отвори рязко вратата, като едва не залепи отново Панов за стената. Mo наблюдаваше как неговият колега заговорник приближи сепарето, заговорническите му ръце се разтвориха, прегърнаха старата приятелка и той започна да говори бързо; очите на жената гледаха внимателно — беше като омагьосана. Панов се втурна вън от тоалетната, излезе от ресторанта и отиде при огромния камион в червено и бяло. Приведе се, затаил дъх, зад кабината и зачака. Сърцето му биеше лудо.

Изведнъж съпругата на Бронк изтича от ресторанта, а платинената й коса се вееше след нея. Отиде до яркочервената си кола, скочи вътре и след няколко секунди двигателят изрева. Докато Mo я гледаше удивен, тя пое на север.

— Как си, друже — къде си, по дяволите? — извика ниският мъж без име, който не само бе спрял толкова изкусно кървенето от носа му, но и го беше избавил от съпругата на един маниак, чиито прояви на параноя се дължаха на равни части вина и желание за мъст.

„Стига, престани!“ — извика мислено Панов сам на себе си.

— Тук съм… друже!

Тридесет и пет минути по-късно те наближиха покрайнините на някакъв град без табела и шофьорът спря пред магазините покрай магистралата.