Джон Гришам - Обжалването

— Отлично.

— А този тип ще бъде страхотен, нали си представяш? Репортерите ще се влюбят в него.

— Да се надяваме. Ще се видим утре.

Марлин си намери място на една маса с чипове от по пет долара и успя да загуби сто долара за половин час.

После Клийт се върна — ухилен до уши, сякаш беше най-щастливият човек в Начес. Марлин не се съмняваше, че багажникът на колата му вече е празен.

Двамата се върнаха на бара и продължиха да пият до полунощ.

Две седмици по-късно Рон Фиск се прибираше от тренировката по бейзбол, когато мобилният му телефон звънна. Рон беше треньор на отбора, в който играеше синът му Джош; казваха се „Рейдърс“ и след една седмица щяха да изиграят първия си мач от първенството в детската лига. Джош седеше на задната седалка с двама от съотборниците си — потен, мръсен и ужасно щастлив.

Отначало Рон не обърна внимание на телефона, после погледна кой го търси. Беше Тони Закари. Говореха по телефона поне два пъти на ден.

— Здрасти, Тони — каза той.

— Рон, имаш ли една минута?

Тони винаги задаваше този въпрос, все едно нямаше нищо против да звънне отново по-късно. Но Рон вече беше установил, че Тони никога не възнамерява да звънне по-късно. Всичките му обаждания бяха спешни.

— Да, разбира се.

— Опасявам се, че се появи малък проблем. Изглежда, в тези избори ще участват повече хора, отколкото смятахме първоначално. Слушаш ли?

— Да.

— Току-що разбрах от надежден източник, че някаква откачалка на име Клийт Коули от Начес утре смята да обяви кандидатурата си за върховен съдия на мястото на Шийла Маккарти.

Рон дълбоко си пое въздух, после зави и паркира на улицата зад бейзболното игрище.

— Добре, слушам те.

— Чувал ли си нещо за него?

— Не — отвърна Рон.

Познаваше няколко адвокати в Начес, но не и този.

— И аз не го знам. В момента го проверяваме. Предварителните данни не са много обещаващи. Работи самостоятелно и няма сериозна репутация, поне не като адвокат. Преди осем години са му отнели адвокатското разрешително за шест месеца заради пренебрегване на клиенти. Два пъти се е развеждал. Не е обявявал фалит. Веднъж е наказван за шофиране в нетрезво състояние, в досието му нямало друго. Засега не знаем нищо повече, но продължаваме да ровим.

— Какво променя това?

— Не знам. Ще почакаме и ще видим. Ще ти се обадя, когато разбера нещо повече.

Рон закара приятелите на Джош по домовете им, после потегли към къщи, за да разкаже на Дорийн. Докато вечеряха, двамата притеснено разговаряха, а после останаха будни до късно, за да обсъждат различни варианти.

В десет часа следващата сутрин Клийт Коули паркира в края на главната улица, точно пред сградата на Върховния съд. Зад него спряха два микробуса, взети под наем. И трите коли бяха паркирани неправилно, но шофьорите им и без това нарочно си търсеха белята. От микробусите бързо се изсипаха пет-шест доброволци, които започнаха да изнасят големи плакати по стъпалата до широката каменна тераса, която обграждаше сградата. Друг доброволец се зае да пренесе импровизиран подиум.

Един полицай забеляза цялата тази дейност и се приближи, за да провери какво става.

— Възнамерявам да обявя кандидатурата си за съдия от Върховния съд — обясни гръмогласно Клийт.

До него неотлъчно стояха двама едри млади мъже в тъмни костюми — единият бял, а другият чернокож, но и двамата бяха почти с габаритите на самия Клийт.

— Имате ли разрешение? — попита полицаят.

— И още как. От кабинета на главния прокурор.

Ченгето си тръгна, без да бърза. Сцената беше изградена светкавично — беше висока шест метра, дълга девет и се състоеше само от снимки. Снимки от абитуриентски балове, любителски снимки от семейни събирания, портретни снимки — увеличени и цветни. Лицата на мъртвите.

Докато доброволците се суетяха наоколо, започнаха да пристигат репортери. Появиха се оператори с камери и стативи. На подиума се издигнаха микрофони. Фотографите започнаха да снимат и Клийт изпадна във възторг. Пристигнаха и още доброволци — някои носеха ръчно изработени плакати с надписи като „Либералите — вън!“, „ДА, на смъртното наказание“ и „Жертвите не мълчат!“.

След малко ченгето се върна и отиде при Клийт.

— Не можах да намеря никой, който да знае нещо за вашето разрешение.

— Е, нали аз съм тук. И ти казвам, че имам разрешение.

— От кого?

— От един от помощниците на главния прокурор.

— Как се казва?

— Осуалт.

Ченгето се отдалечи, за да намери мистър Осуалт.