Джон Гришам - Обжалването

В същото време суетнята привлече вниманието на служителите в сградата на съда и работата вътре замря. Разнесоха се слухове и когато до четвъртия етаж достигна новината, че някой всеки момент ще обяви началото на предизборната си кампания за Върховния съд, трима от върховните съдии зарязаха всичко останало и отидоха да гледат от прозорците. Останалите шестима, мандатът на които не изтичаше тази година, също се присъединиха към тях от любопитство.

Кабинетът на Шийла Маккарти гледаше към главната улица и скоро се изпълни с нейните помощници и служители, които изведнъж се бяха разтревожили. Тя се обърна към Пол и прошепна:

— Искаш ли да слезеш да провериш какво става?

Други служители от съда и кабинета на главния прокурор също бяха започнали да излизат от сградата и Клийт не можеше да се нарадва на тълпата, която се събираше пред подиума. После обаче ченгето се върна — с подкрепления — и полицаите спряха Клийт, преди да успее да застане пред микрофона.

— Ще се наложи да напуснете, сър.

— Спокойно, момчета, ще свърша за десет минути.

— Не, сър. Това събиране е незаконно. Разпръснете се незабавно.

Клийт пристъпи напред, така че застана очи в очи с много по-дребния полицай.

— Не се прави на задник, става ли? Зад теб има четири телевизионни камери, които няма да пропуснат нищо. Дръж се спокойно, ще свършим бързо.

— Извинете.

След тази малка победа Клийт се отправи към подиума, а редиците на поддръжниците му се затвориха зад него. Той се усмихна на камерите и започна:

— Добро утро и ви благодаря, че дойдохте. Казвам се Клийт Коули. Работя като адвокат в Начес и днес представям кандидатурата си за Върховния съд. Възнамерявам да изместя от него съдия Шийла Маккарти — несъмнено най-либерално настроената съдийка в бездействащия, глезещ престъпниците Върховен съд.

Доброволците нададоха одобрителен рев. Репортерите се усмихнаха на късмета си. Някои едва не се засмяха.

Пол тежко преглътна, когато чу встъплението на тази реч. Този тип беше шумен, явно не се страхуваше от нищо, беше колоритен и обожаваше да бъде център на вниманието.

Освен това едва сега започваше да набира скорост.

— Зад мен виждате лицата на сто осемдесет и трима души. Чернокожи, бели, баби, бебета, образовани и невежи от целия щат и всички социални слоеве. Всички те са невинни. Всички са мъртви, защото са убити. А убийците им в момента се питат какво ще има за обяд в затвора „Парчман“, където очакват изпълнението на смъртните си присъди. Всички тези убийци са осъдени от съдебни заседатели в този щат и присъдата им е смъртно наказание.

Той спря за миг и тържествено махна към лицата на невинните жертви.

— В щата Мисисипи живеят шейсет и осем мъже и две жени, осъдени на смърт. Но те са в безопасност, защото щатът отказва да ги екзекутира. В другите щати не правят така. В другите щати сериозно спазват собствените си закони. От 1978-а насам в щата Тексас са екзекутирани 334 убийци; в щата Вирджиния — 81; в щата Оклахома — 76; в щата Флорида — 55; в щата Северна Каролина — 41; в щата Джорджия — 37; в щата Алабама — 32; в щата Арканзас — 24. Дори в северните щати екзекутират убийците — в Мисури, Охайо и Индиана. По дяволите, дори в Делауер са екзекутирали 14 престъпници. А къде е щатът Мисисипи? В момента е на деветнайсето място в цялата страна. В този щат са екзекутирани само осем убийци и точно това, скъпи приятели, е причината да се кандидатирам за Върховния съд.

Полицаите вече наброяваха десетина души, но, изглежда, нямаха нищо против само да гледат и да слушат. Разпръскването на демонстранти не беше най-силната им страна, а и този човек говореше доста интересно.

— Защо не ги екзекутираме? — извика Клийт на тълпата. — Ще ви кажа защо. Защото нашият собствен Върховен съд глези тези главорези и позволява обжалванията им да се точат цяла вечност. Боби Рей Рут хладнокръвно е убил двама души, докато е обирал магазин за алкохол. Преди двайсет и седем години. Той все още живее с обявена смъртна присъда, храни се три пъти на ден, вижда се с майка си веднъж месечно и никой не знае кога ще бъде екзекутиран. Уилис Брайли е убил четиригодишната си доведена дъщеря.

Той спря да посочи едно чернокожо момиченце на най-горния ред снимки.

— Ето я там малката сладурана с розовата рокличка. Днес щеше да бъде на трийсет години. А нейният убиец, на когото е вярвала, е осъден на смърт преди двайсет и шест години и присъдата му все още не е изпълнена. Мога да продължавам дълго, но мисля, че ме разбрахте. Време е да разтърсим този съд и да покажем на всички, които са извършили убийство или се канят да го направят, че в този щат действително спазваме законите си!