Джон Гришам - Обжалването

— Кой ти плаща?

— Поверителна информация, Клийт. Миналата седмица ти го обясних поне десет пъти.

— Така е. Може би съм малко по-тъп. Или пък съм малко нервен. Може би просто искам да получа някакви отговори. Ако не стане, няма да участвам.

Съдейки по резултата от първата им среща, Марлин се съмняваше, че Клийт Коули в крайна сметка ще се откаже от 100 хиляди долара в брой в небелязани банкноти. Марлин все едно ги беше сложил на масата. Сто хиляди долара, за да влезе в предизборната надпревара и да предизвика малко хаос. От Коули ставаше страхотен кандидат — шумен, скандален, колоритен и способен да изрече каквото си иска, защото не му пукаше за крайния резултат. Беше типичен антиполитик, в когото медиите щяха да се влюбят от пръв поглед.

— Ето какво ще ти кажа — започна Марлин и за пръв път погледна Клийт в очите. — Преди петнайсет години в един окръг далеч оттук една вечер млад мъж и семейството му се прибирали от църква. Все още не знаели, но през това време двама чернокожи бандити били влезли в къщата им, много хубава къща между другото, и обирали каквото сварят. Били надрусани с крек, носели по един пистолет във всеки джоб и изобщо били много гадни. Когато младото семейство влязло в дома си и ги изненадало по средата на обира, ситуацията излязла извън контрол. Първо изнасилили момичетата. После застреляли всички в главата и накрая запалили цялата къща. Ченгетата ги хванали още на следващия ден. Изтръгнали пълни самопризнания, а освен това имало и веществени доказателства с ДНК, пълна програма. Оттогава двамата лежат в „Парчман“ и чакат изпълнение на смъртните си присъди. Оказа се, че семейството на младия мъж е доста богато. Баща му получи нервна криза и се побърка, горкият. Но сега се оправи и е бесен. Не може да повярва, че онези бандити все още са живи. Бесен е, защото любимият му щат никога не екзекутира никого. Ненавижда цялата съдебна система и в частност — деветимата почитаеми съдии от Върховния съд в този щат. Ето този човек, драги ми Клийт, осигурява парите.

Всичко това беше лъжа, разбира се, но лъжите бяха част от работата му.

— Хубава история — кимна Клийт.

— Парите не са никакъв проблем за него. Твои са, ако се включиш в предизборната надпревара и не говориш за нищо друго, освен за смъртното наказание. По дяволите, дори не е толкова трудно. В този щат хората поначало обичат смъртното наказание. Имаме проучвания, според които почти 70 процента от хората го подкрепят и се притесняват, че държавата не го прилага достатъчно често в щата Мисисипи. За което са виновни точно съдиите във Върховния съд. Целта на играта е съвсем ясна.

Клийт продължаваше да кима. През цялата седмица не беше мислил почти за нищо друго. Целта на играта наистина беше съвсем ясна, а Върховният съд представляваше идеална мишена. Тези избори щяха да бъдат голям купон.

— Спомена някакви организации — подхвърли той и пресуши двойния си ром.

— Има няколко, но две от тях са най-активни. Едната се казва „Будни жертви“ — организация на хора, загубили близките си, без системата да е направила нищо. Не са много, но дават всичко от себе си. Между нас казано, нашият мистър Х финансира и тази организация. Другата се казва Коалиция за прилагане на закона — съвсем законна и също с голямо влияние. И двете веднага ще те подкрепят, ако се кандидатираш.

Клийт отново кимна, ухили се и проследи с поглед една сервитьорка, която носеше табла с коктейли.

— Какъв баланс! — отбеляза на глас, достатъчно силно, за да го чуе.

— Нямам какво повече да добавя — завърши Марлин, без да го притиска.

— Къде са парите? — попита Клийт.

Марлин си пое дълбоко дъх и не успя да скрие усмивката си.

— В багажника на колата ми. Половината, петдесет хиляди в брой. Вземи ги сега, а другата половина в деня, в който обявиш кандидатурата си.

— Става.

Двамата си стиснаха ръцете и отново се хванаха за чашите. Марлин извади ключовете на колата от джоба си.

— Колата ми е зелен мустанг с черен покрив, вляво от входа. Вземи ключовете и отиди някъде, за да си прибереш парите. Ще те чакам тук и ще играя блекджек, докато се върнеш.

Клийт взе ключовете, с мъка се изправи и се запрепъва към изхода.

Марлин изчака петнайсет минути, после позвъни на Тони Закари по мобилния си телефон.

— Май вече имаме един кандидат — съобщи той.

— Взе ли парите? — попита Тони.

— В момента ги прибира, но, да, повече няма да видиш тези пари. Подозирам, че част от тях в крайна сметка ще се озоват в „Лъки Джек“, но, така или иначе, той ще участва.