Джон Гришам - Обжалването

За съжаление още по-щателното проучване на новия закон в щата Мисисипи демонстрира, че законът всъщност разрешава и хазарт в истински казина, точно както в Лае Вегас, така че само след няколко години тази процъфтяваща индустрия вече се беше преместила на сушата — в градовете по крайбрежието на Мексиканския залив и в окръг Тюника, близо до Мемфис. Начес и останалите градчета на брега на реката пропуснаха вълната, но успяха да запазят няколко от старите си „кораби“ за хазарт, неподвижно закотвени на брега както винаги.

Едно от казината се казваше „Лъки Джек“. Една вечер Клийт Коули седеше на любимата си маса за блекджек с любимото си крупие, приведен над купчина чипове от по 25 долара, и пиеше ром със сода. Беше спечелил 1800 долара и вече беше време да спре да играе. Постоянно поглеждаше към входа на казиното, откъдето очакваше да се появи човекът, с когото имаше среща.

Коули беше дипломиран адвокат. Имаше диплома за юрист и разрешително за практикуване на професията, фигурираше в телефонния указател, на вратата на офиса му имаше табелка „Адвокат“, вътре седеше секретарка, която вдигаше телефона и вяло поздравяваше с „Добър ден, адвокатска кантора“, а визитните му картички съдържаха всички необходими данни. Но Клийт Коули не беше адвокат в истинския смисъл на думата. Нямаше почти никакви клиенти. Не беше в състояние да напише завещание, нотариален акт или договор дори ако насочеха пистолет в лицето му. Не обичаше да ходи в съда и мразеше повечето от останалите адвокати в Начес. Клийт просто беше едър и шумен пияница (и адвокат), който печелеше повече пари в казината, отколкото в кантората си. Веднъж се беше забъркал в политиката и без малко да го съдят. Друг път се беше хванал с някакви държавни поръчки и пак едва му се размина. Когато беше още млад, малко след като завърши колежа, дори беше станал дилър на трева, но рязко прекрати тази кариера, след като откриха мъртъв един от партньорите му. Нещо повече — това събитие дори го подтикна да започне да съдейства на полицията като агент под прикритие. Междувременно завърши право вечерно и на четвъртия опит най-после успя да вземе изпита за адвокат.

Той заложи двойно на осмица и тройка, изтегли вале и спечели още 100 долара. Любимата му сервитьорка му донесе нов коктейл. Никой не прекарваше повече време в „Лъки Джек“ от мистър Коули. За него персоналът беше готов на всичко. Той хвърли поглед към вратата, погледна часовника си и продължи да играе.

— Очаквате ли някого? — попита го крупието Айвън.

— Щях ли да ти кажа, ако беше така?

— Май не.

Човекът, когото очакваше Клийт, също се беше разминавал на косъм със съда няколко пъти. Познаваха се почти от двайсет години, но в никакъв случай не можеха да се нарекат приятели. Днес щяха да се срещнат за втори път през живота си. Първата им среща беше протекла достатъчно успешно, за да се стигне до тази.

Айвън беше събрал общо четиринайсет бройки от картите си, после изтегли дама и изгоря. Така Клийт спечели още 100 долара. Имаше си правило. Спираше да играе, когато спечелеше 2000 долара, както и когато загубеше 500. Движеше ли се в тези граници, можеше да играе и да пие по цяла нощ. Данъчните нямаха представа, че в казината си докарва по осемдесет хиляди долара допълнително на година. Освен това ромът беше безплатен.

Той подхвърли два чипа на Айвън и се зае със сложната задача да отлепи едрото си тяло от високия стол.

— Благодаря ви, мистър Коули — каза Айвън.

— За мен беше удоволствие — отвърна Клийт и прибра останалите чипове в джобовете на светлокафявия си костюм.

Винаги беше с кафяв костюм и лъснати каубойски ботуши. Беше висок метър и деветдесет и два и тежеше поне сто и двайсет килограма — никой не знаеше колко точно, — но беше по-скоро як, отколкото дебел. Отправи се към бара с тежка стъпка — човекът за срещата беше пристигнал. Марлин беше седнал на маса в ъгъла, от която се виждаше цялото заведение. Не се поздравиха и дори не показаха, че са се забелязали. Клийт се отпусна на един стол срещу него и измъкна пакет цигари. Сервитьорката им донесе напитките.

— Донесох парите — каза най-сетне Марлин.

— Колко?

— Предложението ни е същото, Клийт. Нищо не се променя. Просто чакаме да кажеш „да“ или „не“.

— И аз пак ще попитам същото. Кои сте „вие“?

— Не съм аз. Аз съм независим предприемач, който получава пари за добре свършена работа. Не съм на заплата при никого. Наеха ме да те привлека за кампанията, а ако ти откажеш, вероятно ще трябва да намеря някой друг.