Джон Гришам - Обжалването

— Божичко, скъпа! — възкликна Бейб и се озърна, за да провери дали някой друг е чул въпроса. Нямаше никой, така че тя си отвори диетична безалкохолна напитка и се настани на бара срещу Шийла, преди да продължи:

— Не си ли чувала за окръг „Тумор“?

— Не.

Бейб отново я погледна невярващо.

— Ами това сме ние. В този окръг броят на раково болните е най-висок за страната, защото питейната вода е замърсена. Преди тук имаше химически завод, „Крейн Кемикъл“, някакви баровци от Ню Йорк. В продължение на много години — двайсет, трийсет, четирийсет, зависи на кого вярваш — изхвърляха всякакви токсични мръсотии, с извинение, в няколко ями зад завода. Стотици, хиляди варели, цели тонове отпадъци, които в крайна сметка се просмукаха в подземното водохранилище, което градът, управляван от истински тъпаци, построи в края на осемдесетте. Така че питейната вода първо посивя, а после пожълтя. Сега вече е кафява. Отначало започна да мирише странно, после да вони. Цели години се борихме с градската управа да вземат мерки, но те не ни обръщаха внимание. Както и да е, въпросът с водата стана много сериозен, а после дойдоха и истинските проблеми. Хората започнаха да умират. Ракът се разпространи като чума. Всичко живо измираше. И още умират. Инес Пърдю почина през януари. Мисля, че беше шейсет и пета поред. Нещо такова. Всичко се изясни на процеса.

Бейб спря да огледа двама минувачи отвън на тротоара. Шийла бавно отпи от водата си и попита:

— Какъв процес?

— И за процеса ли не си чувала?

Шийла невинно сви рамене и повтори:

— Аз съм от крайбрежието.

— Божичко! — възкликна Бейб и премести тежестта си от левия на десния лакът. — Слушай тогава. С години се говореше за съдебен процес. Тук идват всички адвокати да пият кафе и да си говорят, а тях очевидно никой не ги е научил да шепнат. Така че чувах всичко. И още чувам. Дълго време за нищо друго не говореха. Канеха се да съдят „Крейн Кемикъл“ за какво ли не, но отначало нищо не се случваше. Според мен просто се уплашиха да атакуват голяма химическа компания с много пари и много скъпи адвокати. Така че нашите спряха да говорят за това, но ракът не спря. Децата умираха от левкемия. Хората имаха тумори в бъбреците, черния дроб, жлъчката, стомаха — беше ужасно, скъпа. „Крейн Кемикъл“ направиха цяло състояние от пестицид, наречен „Пиламар 5“, който е забранен от двайсет години насам. Забранен е в Щатите, но не и в Гватемала и други подобни места. Така че те го произвеждаха тук, изнасяха го в банановите републики, а там го използваха за плодовете и зеленчуците и в крайна сметка ги внасяха обратно при нас. Това също излезе наяве на процеса и доколкото разбрах, точно този факт е разгневил съдебните заседатели. Няма спор, че накрая побесняха.

— Къде се гледаше делото?

— Ти сигурна ли си, че нямаш роднини тук?

— Сигурна съм.

— И нямаш приятели в Баумор?

— Не.

— И не си репортер, нали?

— Не. Само минавам.

След като се увери в искреното й любопитство, Бейб дълбоко си пое дъх и продължи:

— Добре, значи накрая преместиха делото да се гледа в Хатисбърг, което беше умно от тяхна страна, защото, ако се гледаше в Баумор, съдебните заседатели щяха да поискат смъртна присъда за „Крейн Кемикъл“ и мошениците, които я управляват. Съдия беше Харисън, един от любимите ми. Окръг Кеъри е в неговия район и той от години се храни тук. Доста обича жените, но няма проблеми. И аз обичам мъжете. Както и да е, дълго време адвокатите само си приказваха, но никой не посмя да се изправи срещу „Крейн Кемикъл“. После обаче едно местно момиче, млада жена, представи си, от нашите хора, реши да рискува и заведе дело. Мери Грейс Пейтън — израснала е на два километра от града. Завърши с отличие местната гимназия. Помня я още от малка. Баща й, мистър Труман Шелби, още минава от време на време. Много го обичам това момиче. Мъжът й също е адвокат, двамата работят заедно в Хатисбърг. Та те заведоха дело от името на Джанет Бейкър, една сладурана, която загуби и мъжа си, и малкото си момче — и двамата починаха от рак в рамките на осем месеца. „Крейн Кемикъл“ се бориха яростно. Ако се съди по колите им, сигурно бяха довели стотина адвокати. Процесът продължи с месеци и чух, че семейство Пейтън едва не са фалирали. Но накрая спечелиха. Съдебните заседатели наказаха „Крейн Кемикъл“. Четирийсет и един милиона долара. Не мога да повярвам, че не си чувала за това. Всички са чували. Преди Баумор все едно го нямаше на картата! Искаш ли нещо за хапване, скъпа?