Джон Гришам - Обжалването

— Наистина ли? — попита Дорийн. — На мен не ми изглежда така.

— Разбира се, че е така, Дорийн. Събрал съм най-добрия възможен екип, но ако поискате, можете да махнете всеки един от тях. Само кажете, и веднага ще се заема да намеря заместник. Има ли някой, който не ви допадна?

— Не, просто…

— Просто ни дойде в повече, това е — завърши Рон.

— Естествено — съгласи се Тони. — Все пак започваме голяма предизборна кампания.

— Не смятам, че е задължително всяка предизборна кампания да е толкова разточителна — каза Рон. — Знам, че съм новак в тези неща, но не съм толкова наивен. Преди две години, когато имаше избори за мястото на Макълуейн, конкурентът му събра и похарчи около два милиона долара, а кампанията му беше страхотна. А сега с лекота говорим за много повече пари. Откъде идват всички тези средства?

Тони веднага си сложи очилата за четене и се пресегна към една папка.

— Мислех, че вече уточнихме този въпрос. Ванкона обясни всички приходи.

— Мога да чета, Тони — отвърна рязко Рон. — Виждам имената и сумите. Но въпросът не е в това. Въпросът е защо тези хора са готови да снесат три милиона долара, за да подкрепят някакъв кандидат, когото дори не познават.

Тони бавно си свали очилата и въздъхна.

— Рон, колко пъти вече говорихме за това? Миналата година „Съдебно бъдеще“ похарчи почти четири милиона долара, за да изберат един кандидат в щата Илинойс. В Тексас похарчихме почти шест милиона. Да, сумите са скандално високи, но това е цената на сигурната победа. Искаш да знаеш кой подписва чековете? Хората, с които се запозна във Вашингтон. Движението за икономическо развитие. Консервативните християни. Лекарите, които страдат от системата на здравеопазването. Всички те настояват за промяна и са готови да си платят за нея.

Рон отново отпи от кафето си и погледна към Дорийн. Настъпи дълго мълчание.

Тони се размърда на мястото си, прокашля се и тихо продължи:

— Виж, ако искаш да се откажеш, просто кажи. Все още не е късно.

— Няма да се откажа, Тони — отвърна Рон. — Просто ми дойде в повече за един ден. Всички тези професионални консултанти…

— Аз ще се оправям с тях. Това е моя работа. Твоята работа е да тръгнеш на обиколка и да убедиш гласоподавателите, че ти си техният човек. Гласоподавателите никога няма да видят тези хора. Никога няма да видят и мен, слава богу. Защото ти си техният кандидат. Ти трябва да ги убедиш с твоето лице, твоите идеи, твоята младост и ентусиазъм. А не аз. Нито хората от екипа.

Умората ги надви и разговорът затихна. Рон и Дорийн взеха дебелите папки и се сбогуваха. Докато пътуваха към къщи, и двамата мълчаха, но не бяха мрачни. А когато пристигнаха в пустия Брукхейвън, отново бяха започнали да изпитват въодушевление при мисълта за предстоящото предизвикателство.

Почитаемият Роналд М. Фиск, съдия от Върховния съд на щата Мисисипи.

Късно сутринта в събота съдия Маккарти влезе в кабинета си, където нямаше никого. Прегледа пощата, докато включваше компютъра си. После провери служебната си електронна поща, където имаше само обичайните съобщения от съда. Накрая отвори и личната си поща. Имаше съобщение от дъщеря й, която потвърждаваше поканата за вечеря в дома й в Билокси. И две съобщения от двама различни мъже — с единия беше излизала, а другият все още си чакаше реда.

Беше облечена с джинси, маратонки и кафяво сако от туид, което й беше оставил бившият й съпруг преди много години. Във Върховния съд нямаше правила за облеклото през уикендите, защото тогава идваха само служители.

Асистентът Пол безшумно се появи отнякъде и поздрави:

— Добро утро.

— Ти пък какво правиш тук? — попита тя.

— Обичайното. Чета документи.

— Има ли нещо интересно?

— Не.

Той подхвърли едно списание на бюрото й и добави:

— Но се задава това. Може да излезе интересно.

— За какво става дума?

— Голямата присъда от окръг „Тумор“. Четирийсет и един милиона долара глоба за компанията. Делото от Баумор.

— А, да — каза тя и взе списанието.

Всички адвокати и съдии в този щат твърдяха, че познават някого, който знае нещо за присъдата по делото „Бейкър“. Пресата също се занимаваше подробно с процеса — особено след присъдата. Пол и другите служители често говореха за нея. Така че вече очакваха документите по обжалването да пристигнат след няколко месеца.

Статията в списанието подробно описваше токсичните отпадъци в Баумор и съдебния процес срещу отговорната за това компания. Имаше снимки от града — изглеждаше запустял, а витрините на магазините по главната улица бяха запечатани с дъски. Имаше снимки на Мери Грейс, застанала пред оградата от бодлива тел пред завода на „Крейн Кемикъл“ и седнала с Джанет Бейкър под едно дърво, всяка с бутилка вода в ръка. Имаше и снимки на двайсет от предполагаемите жертви — чернокожи, бели, деца и старци. Но главният герой в статията определено беше Мери Грейс, на която в течение на текста се придаваше все по-голямо значение. Това беше нейното дело, нейната кауза. Баумор беше нейният роден град, където умираха нейни приятели.