Джон Гришам - Обжалването

— Колегите знаят ли? — попита той и кимна към малките групички в залата.

— Още не. Засега изчакваме. Както обикновено, Маккарти няма никакви пари в банката. Съдиите от Върховния съд се смятат за недосегаеми, защото са над политиката, така че винаги се оказват неподготвени, когато изникне конкурент.

— Имаш ли план?

— Не. Засега чакам да видя какво ще стане. И се моля всичко да се окаже само слух. Преди две години, когато извадиха конкурент на Макълуейн, изчакаха до последната възможна минута, преди да го обявят, когато вече разполагаха с над един милион в банката.

— Да, но ние спечелихме тези избори.

— Точно така. И все пак не можеш да кажеш, че не беше ужасен.

— Повече от ужасен.

Едно застаряващо хипи с конска опашка се заклати към тях и извика:

— Направо им сритахте задниците!

Встъплението бе ясен знак, че колегата възнамерява да отнеме поне следващия половин час от живота на Уес. Барбара ловко се оттегли.

— Ще продължим този разговор — прошепна тя, преди да се разделят.

На път към къщи Уес се наслаждаваше на спомена за срещата в продължение на няколко километра, но после го налегнаха мрачни мисли. Разтревожи го слухът за Маккарти. Той нямаше никакви тайни от Мери Грейс и след вечеря двамата излязоха на дълга разходка. Рамона и децата останаха да гледат някакъв стар филм по телевизията.

Като всички добри адвокати семейство Пейтън внимателно следяха работата на Върховния съд. Четяха и обсъждаха всички негови решения — бяха си създали този навик още когато отвориха кантората и продължаваха да го спазват.

В миналото членовете на Върховния съд рядко се сменяха. Нови места за съдии се отваряха, когато някой от старите си отидеше от този свят, и временните назначения обикновено се превръщаха в постоянни. През годините губернаторите мъдро бяха избирали кого да назначават във Върховния съд, така че той имаше отлична репутация. Шумните предизборни кампании бяха нещо нечувано. Съдиите се гордееха, че не се занимават с политика — нито в съда, нито в живота си. Но тези благородни времена си отиваха.

— И все пак ги победихме с Макълуейн — повтори Мери Грейс.

— Да, с преднина от три хиляди гласа.

— Няма значение, нали спечелихме.

Преди две години, когато политическите им противници устроиха засада на съдия Джими Макълуейн от Върховния съд, семейство Пейтън бяха затънали до гуша в процеса в Баумор и не можаха да му съдействат финансово. Вместо това посветиха малкото си свободно време на местния му предизборен щаб. Дори работиха в избирателни секции в изборния ден.

— Уес — каза тя. — Вече спечелихме делото. Няма да изгубим обжалването.

— Точно така — съгласи се той.

— Сигурно е само слух — заключи Мери Грейс.

Следващият понеделник следобед Рон и Дорийн Фиск се измъкнаха от Брукхейвън и отидоха с колата до Джаксън, за да се срещнат с Тони Закари. Бяха се уговорили за по-късен час, защото трябваше да се запознаят с няколко души.

Вече се бяха съгласили, че Тони е най-подходящ за официален шеф на предизборната кампания. Първият човек, когото им доведе в заседателната зала, беше предложеният от него финансов директор — безупречно облечен млад мъж, който имаше зад гърба си предизборни кампании в поне десет различни щата. Казваше се Ванкона и бързо и самоуверено им представи основите на финансовия план. Използваше лаптоп, свързан с проектор, така че всичко се прожектираше в ярки цветове на бял екран. Докладът му показваше, че очакват финансова подкрепа от спонсорите на кампанията в размер на 2,5 милиона долара. Повечето от тях бяха хората, с които Рон се беше запознал във Вашингтон. Ванкона приложи и дълъг списък на различните организации, които щяха да го подкрепят. Не запомниха имената на всички, но самият им брой беше впечатляващ. Освен това очакваха още 500 хиляди долара от индивидуални спонсори в избирателния район — пари, които щяха да съберат, след като Рон тръгнеше на обиколката си и започнеше да печели нови приятели.

— Знам как да събера парите, които ни трябват — повтори няколко пъти Ванкона, без обаче да звучи надменно.

Три милиона долара беше вълшебната сума, която практически щеше да им гарантира победата. Рон и Дорийн останаха като зашеметени.

Тони ги наблюдаваше внимателно. Не бяха глупави. Просто можеха лесно да се заблудят, както и всеки друг при тези обстоятелства. Зададоха няколко въпроса, но само колкото да не мълчат.

Планът на Ванкона подробно представяше и всичките им бъдещи разходи. Клипове по телевизията и радиото, предизборни материали във вестниците и по пощата, разходи за пътуване, заплати (собствената му заплата беше 90 хиляди долара за целия период на кампанията), наем на офиси, печатни разходи за рекламни стикери, билбордове, коли под наем — всичко, от което щяха да имат нужда. Общо 2,8 милиона долара, което им осигуряваше известни средства за непредвидени разходи.