— Не, благодаря. Трябва да тръгвам.
В кафенето се появиха двама тийнейджъри и се настаниха на една маса. Шийла плати сметката, благодари на Бейб за интересния разговор и обеща пак да мине. После се върна в колата и половин час кръстосва из града. В списанието пишеше за Пайн Гроув и пастор Дени От. Шийла бавно обиколи църквата и остана шокирана от състоянието й. Описанието в статията беше твърде меко. След това тя продължи към изоставената индустриална зона и завода на „Крейн Кемикъл“ — мрачен и призрачен, скрит зад оградата от бодлива тел.
След като прекара два часа в Баумор, Шийла си тръгна, като се надяваше никога повече да не дойде отново. Вече разбираше гнева, който беше довел до тази присъда, но съдиите не биваше да се поддават на емоциите си. Нямаше почти никакво съмнение, че „Крейн Кемикъл“ бяха извършили лоши неща, но въпросът беше дали може да се докаже връзката между техните действия и раковите заболявания. Съдебните заседатели от процеса сигурно са смятали така.
И съвсем скоро съдия Маккарти и осемте й колеги от Върховния съд трябваше да решат дали са били прави.
Движението й беше проследено до дома й. Съдия Маккарти живееше на три пресечки от залива Билокси. Тя остана в дома си шейсет и пет минути, после отиде с колата си до къщата на дъщеря си на Хауард Стрийт. След дълга вечеря с дъщеря си, зет си и двете си малки внучета тя се прибра вкъщи и прекара вечерта очевидно сама. В десет сутринта в неделя се срещна на ранен обяд с приятелка в „Гран Казино“. Проверката на регистрационния номер на колата на приятелката показа, че тя е известен бракоразводен адвокат, така че двете сигурно се познаваха отдавна. След обяда Маккарти се върна в дома си, преоблече се в джинси и отново излезе, с голям сак. Потегли към Джаксън с колата си и пристигна в апартамента, който държеше там, в 4:10 ч. следобед. Три часа по-късно един мъж, който се казваше Кийт Крисчън (бял, четирийсет и четири годишен, разведен, преподавател по история) се появи с голямо количество китайска храна. Той остана в апартамента на съдийката до седем часа на следващата сутрин.
Тони Закари състави доклада лично, като с отвращение го напечата на лаптопа си. Мразеше да пише на клавиатура още отпреди появата на интернет и оттогава чувствата му не се бяха променили особено. Но тези подробности не можеха да бъдат поверени на никой друг — нито на асистент, нито на секретарка. Темата беше строго секретна. Освен това докладите не биваше да се изпращат нито по електронната поща, нито по факса. Мистър Райнхарт настояваше да му ги изпращат чрез „Федерал Експрес“.
В старинния град Начес под една стръмна скала до брега на реката има парче земя, което местните наричат „Под хълма“. Това място има дълга и колоритна история, която датира още от ранните дни на пътуванията с параходи по река Мисисипи. В града се събирали всякакви авантюристи — търговци, спекуланти, капитани, землемери и картоиграчи на път за Ню Орлиънс. И тъй като бил място, където парите бързо сменяли собствениците си, градът също така привличал разбойници, скитници, мошеници, контрабандисти на алкохол и оръжие, проститутки и всякакви други отрепки от подземния свят. Начес бил богат на памук, по-голямата част от който се търгувала и транспортирала от пристанището, „Под хълма“. Лесните пари породили нуждата от барове, заведения за комар, публични домове и нощни приюти. Младият Марк Твен често спирал в града, когато работел като лоцман на параход. След това обаче Гражданската война сложила край на движението по реката. Унищожила както богатствата на град Начес, така и легендарния му нощен живот. „Под хълма“ опустял и западнал задълго.
През 1990 г. щатският законодателен орган на Мисисипи одобри закон, разрешаващ хазарта на увеселителни плавателни съдове — корабчета, които да кръстосват нагоре-надолу по реката, докато пътниците им (предимно пенсионери) играят на бинго и блекджек. Бизнесмени от цялото поречие на Мисисипи се втурнаха, да организират плаващите казина. Забележителното в цялата история беше, че в закона всъщност нямаше изискване плавателните съдове да напускат брега. Нито пък да имат някакъв двигател, който да осигурява движението им по реката. Стига да бяха на вода — в реката или някой от притоците й, в блатата покрай брега и в изкуствените канали — според новия закон те бяха плавателни съдове. „Под хълма“ преживя кратък период на разцвет.
Читать дальше