Джон Гришам - Обжалването

— Този тип е луд — обяви той.

Всички кимнаха в знак на съгласие.

— Не ми прилича на пионка на едрия бизнес — подхвърли Макълуейн.

— Никога не съм чувала за него — каза тихо Шийла; изглеждаше шокирана. — Май лесната ми изборна година току-що стана много трудна.

Самата мисъл, че ще трябва да започне предизборна кампания от нулата, й се струваше мъчителна.

— Колко струваше вашата кампания? — попита Пол.

Беше започнал работа във Върховния съд точно преди две години, когато бяха изборите за мястото на Макълуейн.

— Един милион и четиристотин хиляди долара.

Шийла изръмжа и невесело се разсмя.

— В моята сметка за кампанията има шест хиляди долара. От години насам.

— Да, но аз имах сериозен конкурент — добави Макълуейн. — А този човек е луд.

— Лудите също ги избират.

Двайсет минути по-късно Тони Закари проследи цялото представление в заключения си кабинет, на четири пресечки оттам. Марлин беше записал всичко на видео, но нямаше нищо против да го гледа за втори път.

— Създадохме чудовище! — разсмя се Тони.

— Бива си го.

— Може би прекалено много го бива.

— Искаш ли още кандидати за мястото?

— Не. Мисля, че засега стигат. Добра работа.

Марлин си тръгна и Тони набра номера на Рон Фиск. Не се изненада, когато вечно заетият адвокат вдигна на първото позвъняване.

— Опасявам се, че новината излезе вярна — съобщи мрачно Тони.

После му преразказа историята за обявяването на кандидатурата и арестуването на кандидата.

— Този тип е луд! — възкликна Рон.

— Определено. Но първото ми впечатление е, че това не е толкова лошо. Дори може да ни помогне. Този клоун ще привлече силно медийно внимание, а той очевидно няма нищо против директните нападки срещу Маккарти.

— Тогава защо стомахът ми се е свил?

— Политиката е груба игра, Рон. Ще се убедиш. Засега не се притеснявам. Ще се придържаме към първоначалния си план.

— Мислех, че колкото повече претенденти има, толкова по-лесно е за настоящия съдия да защити поста си — отбеляза Рон.

И беше прав — поне в общия случай.

— Не е задължително — отвърна Тони. — Няма причина да се паникьосваме. Освен това не можем да спрем хората да участват в изборите. Не се тревожи. Утрото е по-мъдро от вечерта. Да се чуем утре.

Колоритната поява на Клийт Коули се случи в най-подходящия момент. В целия щат нямаше друга интересна новина. Медиите подхванаха обявяването на кандидатурата на Коули и започнаха да си го прехвърлят като топка. Пък и кой можеше да ги обвинява? Колко често се вижда живописна сцена, в която полицаи слагат белезници на адвокат и го отвеждат, докато той крещи нещо за „либералните копелета“? Като при това адвокатът е огромен и шумен мъжага? Зловещата изложба на лицата на мъртвите, която беше подредил, също беше неустоима. Доброволците му — особено близките на жертвите — нямаха абсолютно нищо против да отговорят на въпросите на репортерите и да разкажат собствените си истории. Дързостта на кандидата да проведе митинга си точно под носа на върховните съдии също се отличаваше с добро чувство за хумор и дори заслужаваше възхищение.

Отведоха го в централното управление на полицията, където го записаха, снеха му отпечатъци и го снимаха. Както и предполагаше, снимката му от полицейското досие бързо щеше да стигне до вестниците, така че той се замисли за посланието, което искаше да отправи заедно с нея. Ако се намръщеше гневно, можеше да затвърди подозрението, че просто му хлопа дъската. Ако се усмихнеше невинно, можеше да породи ново подозрение в искреността му — защото кой се усмихва, след като току-що е влязъл в ареста? Затова се снима с почти безизразно лице, с едва забележима нотка на любопитство в погледа — сякаш искаше да каже: „Защо се захващат точно с мен?“

Полицейската процедура изискваше всички арестанти да се съблекат, да вземат душ и да облекат оранжев гащеризон, което обикновено се случваше, преди да ги снимат за досието. Но Клийт не допусна това. Обвинението срещу него беше от най-леките, за нарушаване на обществения ред с максимална глоба от 250 долара. Гаранцията за излизане от ареста бе 500 долара, а тъй като джобовете на Клийт се издуваха от стодоларови банкноти, той просто размаха няколко от тях, за да покаже на властите, че възнамерява да излезе веднага. Така че пропуснаха душа и оранжевия гащеризон и снимаха Клийт в най-хубавия му кафяв костюм, с колосана бяла риза и копринена вратовръзка с идеален възел. Дори дългата му посивяла коса беше сресана както трябва.