Джон Гришам - Обжалването

Макълуейн и Маккарти. Големия Мак и Малката Мак, както ги наричаха понякога. Двамата си побъбриха няколко минути за мистър Коули и невероятното внимание, което медиите му отделиха, а после преминаха към същината на въпроса.

— Снощи прегледах документите от предизборната си кампания — каза Макълуейн и подаде на Маккарти дебела папка. — В началото има списък на спонсорите — от най-големите до най-малките. Всички големи чекове са били подписани от известни адвокати.

По-нататък в папката бяха описани разходите за предизборната му кампания — невероятни суми поне според Шийла. Имаше и доклади от консултанти, образци на рекламни материали, резултати от изборния ден и други документи, свързани с кампанията.

— Не ми беше приятно да се връщам към това време — отбеляза той.

— Извинявай. И аз не го исках, повярвай ми.

— Съчувствам ти.

— Кой стои зад този тип?

— Цяла нощ мислих. Може би е просто примамка за отвличане на вниманието. Във всеки случай е откачен. Но какъвто и да е, трябва да го вземеш на сериозно. Ако е единственият ти конкурент в кампанията, рано или късно лошите ще стигнат до него. И ще му дадат парите си. А ако този тип има достъп до големи средства, ще стане страшно.

Макълуейн беше изкарал един мандат като сенатор от щата, преди да го изберат за върховен съдия. Беше участвал в политически битки. Преди две години Шийла безпомощно беше проследила как го разкъсват и обиждат в яростната предизборна кампания. В най-мръсната й част, когато телевизионните клипове на противника му (за които по-късно се оказа, че са пряко финансирани от Американската оръжейна асоциация) го обвиниха, че подкрепя контрола върху правото на притежаване на лично оръжие — най-големият грях в очите на избирателите от щата Мисисипи, — тя си беше обещала, че никога, при никакви обстоятелства, няма да допусне да я унижават така. Просто не си струваше. Ако някой се опиташе да я свали по този начин от Върховния съд, тя просто щеше да избяга в Билокси, да отвори малка кантора и да ходи да вижда внуците си всеки ден. Щеше да отстъпи мястото си без бой.

Но сега вече не беше толкова сигурна. Атаките на Коули бяха успели да я разгневят. Все още не й беше кипнало, но беше на ръба. Беше на петдесет и една — твърде млада, за да се откаже толкова лесно, и твърде възрастна, за да започне всичко отначало.

Двамата разговаряха за политика повече от час. Макълуейн се увлече в разкази за минали избори и колоритни политици, а Шийла меко го побутваше към темата за настоящото предизвикателство. Неговата предизборна кампания беше експертно организирана от млад адвокат, който си беше взел отпуск за тази цел от голяма кантора в Джаксън, където работеше. Макълуейн обеща по-късно да му се обади, за да провери дали не може да го привлече отново. Обеща да се обади лично на по-големите спонсори и местните активисти. Познаваше главните редактори на вестниците. Щеше да направи всичко възможно, за да запази мястото на Шийла Маккарти.

В 9:14 ч. тя потегли към сградата на Върховния съд, без да спира никъде по пътя.

Обявяването на кандидатурата на Коули беше отбелязано, но не и коментирано в кантората „Пейтън и Пейтън“. На 18 април, деня след появата на Коули, се случиха три важни събития, така че в кантората не се интересуваха от нищо друго. Първото събитие беше посрещнато с радост. Другите две — не.

Добрата новина беше, че млад адвокат от градчето Боуг Чито дойде в кантората им, за да сключи сделка с Уес. Адвокатът, който беше канцеларски плъх и нямаше опит в делата за причинени телесни повреди, някак си беше успял да поеме делото, заведено от близките на дървосекач, загинал в ужасна катастрофа на междущатска магистрала 55, близо до границата с щата Луизиана. Според показанията на полицейския патрул катастрофата била предизвикана от безразсъдното поведение на шофьора на тежкотоварен камион, собственост на голяма компания. Вече бяха взети показанията и на свидетелка, която твърдеше, че преди катастрофата камионът я изпреварил рисковано, докато тя се движела с „около“ 110 км в час. Адвокатът носеше предварително споразумение с близките на загиналия, по силата на което щеше да получи 30 процента от всяко обезщетение, определено от съда. Двамата с Уес се съгласиха да делят поравно. Загиналият работник беше на трийсет и шест години и беше печелил около 40 хиляди долара годишно. Напълно възможно бе да се постигне споразумение в размер до един милион долара. Уес състави иска за по-малко от час. Случаят беше още по-приятен, тъй като младият адвокат беше избрал кантората на семейство Пейтън точно заради новопридобитата им репутация. Присъдата на Бейкър най-сетне беше привлякла ценен клиент.