Джон Гришам - Обжалването

Тони Закари отиде със самолет до Бока Ратоун, а на летището го чакаше кола с шофьор. Веднъж беше ходил в кабинета на мистър Райнхарт и с нетърпение очакваше да го посети отново. Щяха да прекарат заедно по-голямата част от следващите два дни.

На разкошен обяд в ресторант с невероятен изглед към океана двамата прекараха чудесно, докато си припомняха лудориите на своето подставено лице Клийт Коули. Бари Райнхарт беше прочел всички статии във вестниците и беше гледал всички телевизионни репортажи. И двамата бяха изключително доволни от своя човек.

После се заеха да анализират резултатите от първото си голямо социологическо проучване. То покриваше петстотин регистрирани гласоподаватели от двайсет и седем окръга на южния избирателен район и беше проведено на следващия ден, след като Коули беше завършил обиколката си. Не беше изненада — поне за Бари Райнхарт, — че 66 процента от избирателите не могат да назоват по име нито един от тримата върховни съдии, избрани в техния район. Шейсет и девет процента дори не знаеха, че върховните съдии се избират с пряко гласуване от гласоподавателите.

— А това е щат, където се провеждат избори за какви ли не административни длъжности, като се почне от пътища и градоустройство, та се стигне до данъчни инспектори, следователи… буквално всички щатски служители, освен отговарящите за бездомните кучета — каза Бари.

— Гласуват всяка година — подхвърли Тони, като надничаше над ръба на очилата си за четене.

Беше спрял да се храни и разглеждаше някакви графики.

— Абсолютно всяка година. Независимо дали са общински, съдебни, щатски, местни или федерални избори, всяка година ходят до урните. Такава безумна загуба на време и средства! Нищо чудно, че избирателната активност е толкова ниска. На хората просто им е писнало от политика, по дяволите.

От общо 34 процента избиратели, които можеха да назоват по име някой от върховните съдии, само половината посочваха Шийла Маккарти. Ако изборите бяха днес, 18 процента щяха да гласуват за нея, 15 процента щяха да гласуват за Клийт Коули, а останалите или не бяха решили, или просто нямаше да гласуват, защото не познаваха нито един от кандидатите.

След първите подготвителни въпроси анкетата започваше да разкрива истинските си цели. „Ще гласувате ли за кандидат за върховен съдия, който е против смъртното наказание?“ Седемдесет и три процента отговаряха отрицателно.

„Ще гласувате ли за кандидат, който подкрепя гей браковете?“ Осемдесет и осем процента отговаряха отрицателно.

„Ще гласувате ли за кандидат, който подкрепя по-строгото законодателство по отношение на притежаването на лично оръжие?“ Осемдесет и пет процента отговаряха отрицателно.

„Притежавате ли поне едно огнестрелно оръжие?“ Деветдесет и шест процента отговаряха положително.

Въпросите имаха подточки и продължения и очевидно бяха съставени така, че избирателят да се произнесе по всички по-чувствителни проблеми. Никъде не се споменаваше, че Върховният съд всъщност не е законодателен орган и нито има право, нито носи отговорността да създава закони, които да се занимават с тези проблеми. В анкетата нямаше дори намек за обективност. Както много други проучвания, и анкетата на Райнхарт представляваше завоалирана атака срещу противника.

„Ще подкрепите ли либерален кандидат за Върховния съд?“ Седемдесет процента бяха отговорили отрицателно.

„Знаете ли, че съдия Шийла Маккарти се смята за най-либералния член на Върховния съд на щата Мисисипи?“ Осемдесет и четири процента отговаряха, че не знаят.

„Ако знаете, че тя е най-либералният член на Върховния съд, ще гласувате ли за нея?“ Шейсет и пет процента отговаряха отрицателно, но повечето от анкетираните не одобряваха въпроса. Как така „ако“? Беше ли, или не беше тя най-либералната във Върховния съд? Така или иначе, според Бари този въпрос беше безполезен. Най-обещаващото беше, че почти никой не знаеше името на Шийла Маккарти, след като беше работила девет години във Върховния съд, макар опитът му да показваше, че това не е толкова необичайно. Бари Райнхарт беше готов да спори с всеки (стига да няма свидетели), че това е още една идеална причина върховните съдии да не се избират с пряко гласуване. Те не биваше да са политически фигури. Имената им не биваше да бъдат известни.

Със следващите въпроси анкетата изоставяше темата за Върховния съд и се заемаше със самите анкетирани. Имаше въпроси за религиозните им убеждения, вярата им в Бог, колко често ходят на църква, дали подкрепят църквата финансово и прочие. Имаше и въпроси по определени проблеми — какво смята за аборта, изследванията на стволови клетки и прочие.