Джон Гришам - Обжалването

Накрая имаше няколко общи въпроса — расова принадлежност, семейно положение, брой на децата, приблизителни годишни приходи и гласуване в предишни избори.

Общо взето, резултатите потвърждаваха подозренията на Бари. Гласоподавателите бяха с консервативни убеждения, от средната класа, от бялата раса (78 процента) и лесно можеха да бъдат настроени срещу либерален съдия. Естествено, номерът беше да се трансформира Шийла Маккарти от разумния и умерен съдия, каквато всъщност беше, в яростния либерал, който им трябваше. Хората на Бари вече анализираха всяка дума, която беше написала в официално становище по време на цялата си кариера — както във Върховния съд, така и преди него. Тя не можеше да избяга от собствените си думи — бе проклятието на съдиите. И Бари планираше да я обеси с тях.

След обяда двамата се преместиха на масата за съвещания, където Бари беше подредил проектите за рекламните материали на Рон Фиск. Имаше стотици току-що направени снимки, които показваха семейство Фиск в цялото им достолепие — как влизат в църквата, как стоят на верандата, на бейзболното игрище, заедно и поотделно, сияещи от семейно щастие и обич помежду им.

Първите телевизионни клипове, от „меката вълна“, все още не бяха редактирани окончателно, но Бари все пак искаше да му ги покаже. Бяха заснети от филмов екип, изпратен в щата Мисисипи чак от Вашингтон. Първият клип показваше Фиск, застанал до паметника на участниците в Гражданската война, на бойното поле край Виксбърг. Рон Фиск стоеше загледан в далечината, сякаш чуваше ехото на оръдейните изстрели. Зад кадър се чуваше тихият му глас с колоритен южняшки акцент:

„Аз съм Рон Фиск. Прапрадядо ми е бил убит тук през юли 1863 година. Бил е адвокат, съдия и член на щатския законодателен орган. Мечтата му била да стане съдия във Върховния съд. Това е и моята мечта. Аз съм седмо поколение жител на щата Мисисипи и имам нужда от вашата подкрепа.“

Тони беше изненадан.

— Гражданската война?

— О, да. Направо я обожават.

— Ами чернокожите гласоподаватели?

— Ще получим трийсет процента от църковните общности. Повече не ни трябва.

Следващият клип беше заснет в кабинета на Рон. Той беше по риза с навити ръкави, а на бюрото му цареше симпатичен безпорядък. Рон бе вперил искрен поглед в камерата и говореше за любовта си към закона, за неуморното преследване на истината и за честността, която се изисква от съдиите. Беше доста скучен, но успяваше да внуши топлота и интелигентност.

Клиповете бяха общо шест.

— Но това е само първата вълна — обеща Бари.

Някои от тях не ставаха дори след монтажа, така че имаше доста голяма вероятност филмовият екип да бъде изпратен отново, за да заснеме още материал.

— А гадните клипове? — попита Тони.

— Още се пишат сценариите. Те ще ни трябват чак след Деня на труда.

Колко сме похарчили дотук?

— Четвърт милион. Капка в морето.

След това двамата проведоха двучасов разговор с един интернет консултант, чиято фирма се занимаваше единствено с набиране на средства за политически кампании. Беше съставил база данни, в която вече имаше записани над четирийсет хиляди имена — спонсори от предишни кампании, членове на организации и групи, които вече бяха привлечени за каузата, известни политически активисти на местно ниво и по-малък брой жители на други щати, които бяха готови да напишат чек, за да подкрепят кандидат в щата Мисисипи. Специалистът предполагаше, че списъкът ще нарасне с още десет хиляди имена, и предвиждаше да събере общо 500 хиляди долара. Но най-важното беше, че списъкът му е готов. В момента, в който получеше зелена светлина, просто щеше да натисне копчето, за да изпрати молбата, а чековете щяха да завалят сами.

Именно въпросната зелена светлина беше основната тема на дългия разговор по време на вечерята. Крайният срок за обявяване на кандидатури беше след един месец. Макар че се носеха обичайните слухове, Тони беше твърдо убеден, че в надпреварата няма да се включи никой друг.

— Ще има само трима състезатели — каза той. — И двама от тях са в нашия отбор.

— Какво прави Маккарти? — попита Бари.

Всекидневно получаваше доклади за действията й, които засега не разкриваха нищо интересно.

— Почти нищо. Изглежда, още е в шок. Един ден е единствената за този пост, а на следващия вече се появява някакъв смахнат каубой на име Коули, който я обвинява в краен либерализъм и в съчувствие към престъпниците, а вестниците отпечатват всичко, което каже. Сигурен съм, че се съветва със своя приятел Макълуейн, но все още няма екип за предизборната кампания.