Джон Гришам - Обжалването

— Събира ли пари?

— Адвокатите пуснаха обичайните си паникьосани имейли още миналата седмица, като молят всички членове на адвокатските организации да помогнат на кампанията. Но нямам представа как върви.

— А секс?

— Обичайният приятел. Нали чете доклада? Все още не сме изровили нищо наистина мръсно.

Двамата си отвориха втора бутилка чудесно пино ноар от щата Орегон и малко по-късно решиха да пуснат Фиск в играта след две седмици. Момчето беше готово, опъваше каишката и нямаше търпение да се втурне по пистата. Всичко беше уредено. Щеше да си вземе шестмесечен отпуск, а партньорите му в кантората нямаха нищо против. Та нали току-що се бяха сдобили с петима нови клиенти: две големи дървопреработвателни компании, един строител на тръбопроводи от Хюстън и две фирми за доставка на природен газ. Огромната коалиция на лобистите беше в пълна бойна готовност, с подсигурени пари в брой и оперативни служители. Маккарти се плашеше и от сянката си и очевидно се надяваше, че Клийт Коули просто ще изчезне или ще се самоунищожи.

Двамата чукнаха чашите си и вдигнаха тост за предстоящата вълнуваща кампания.

Както винаги срещата се проведе в залата за събирания на църквата в Пайн Гроув. И както обикновено поне няколко души, които не бяха от клиентите на семейство Пейтън, се опитаха да се вмъкнат, за да чуят последните новини. Пастор От учтиво ги отпрати навън и обясни, че срещата ще бъде конфиденциална, само между адвокатите и техните клиенти.

Освен делото „Беюсър“ семейство Пейтън имаха още трийсет дела от Баумор. В осемнайсет от случаите жертвите вече бяха мъртви. При останалите дванайсет болните бяха в различни напреднали стадии на рака. Преди четири години семейство Пейтън бяха взели тактическото решение да подготвят най-добрия си случай — този на Джанет Бейкър — и да опитат първо с него. Щеше да бъде много по-евтино, отколкото да заведат всичките трийсет и едно дела едновременно. Джанет предизвикваше най-голямо съчувствие, защото беше загубила цялото си семейство в рамките на осем месеца. Сега това тактическо решение изглеждаше блестящо.

Уес и Мери Грейс ненавиждаха тези срещи. Никъде на света не можеше да се намери по-печална и трагична група хора. Присъстващите бяха загубили деца, съпрузи и съпруги. Или бяха неизлечимо болни и страдаха от невероятни болки. Задаваха въпроси, които нямаха отговор, отново и отново — с различни думи, защото нямаше два еднакви случая. Някои искаха да се откажат, други искаха да се борят докрай. Някои искаха пари, други просто искаха да потърсят отговорност на „Крейн Кемикъл“. На тези срещи винаги се лееха сълзи и се изричаха остри думи, така че присъстваше и пастор От, за да успокоява разгневените.

Сега, след смайващата присъда по делото „Бейкър“, семейство Пейтън осъзнаваха, че очакванията на останалите им клиенти са силно завишени. От обявяването на присъдата бяха минали шест месеца и клиентите им бяха по-нетърпеливи отвсякога. Все по-често се обаждаха в кантората. Изпращаха все повече писма и имейли.

А специално тази среща беше още по-напрегната, защото преди три дни беше минало погребението на Лион Гейтуд, когото всички тук презираха. Бяха открили тялото му в храстите на пет километра надолу по реката от мястото, където се бе преобърнала рибарската му лодка. Нямаше следи от насилие, но всички го подозираха. Шерифът се беше заел с разследването на случая.

Присъстваха всички трийсет семейства. В бележника, който Уес пусна да обикаля между хората, се записаха шейсет и две имена — до едно познати, включително на Франк Стоун, озлобения зидар, който обикновено не казваше почти нищо на тези срещи. Всички предполагаха, макар да нямаха никакви доказателства, че ако смъртта на Лион Гейтуд наистина е предизвикана от някой друг, Франк Стоун ще знае нещо по въпроса.

Мери Грейс откри срещата, като сърдечно поздрави всички присъстващи. Благодари им, че са дошли, както и за търпението им. Разказа с няколко думи за предстоящото обжалване на делото „Бейкър“ и за да подсили ефекта от думите си, вдигна във въздуха дебелата папка, изпратена от „Крейн Кемикъл“ — своеобразно доказателство, че по обжалването се работи неуморно. Всички документи трябваше да бъдат подадени до септември, а след това Върховният съд щеше да реши как да процедира. Законът предоставяше възможност делото да бъде върнато на по-ниска инстанция, в апелативния съд, където да бъде разгледано отново — или Върховния съд да го задържи. Дело от такъв мащаб в крайна сметка неизбежно щеше да се реши от Върховния съд, така че двамата с Уес смятаха, че върховните съдии няма да губят време, като го връщат на по-ниска инстанция. Ако наистина станеше така, както предвиждаха, представянето на двете страни пред Върховния съд щеше да бъде насрочено за по-късно същата година или за началото на следващата. Мери Грейс предполагаше, че окончателното решение на съда ще бъде взето след около една година.