Джон Гришам - Обжалването

След пенсионирането си Гейтуд се беше оттеглил в малка овцевъдна ферма в югозападния край на окръг Кеъри — горе-долу толкова далеч от Баумор и водата му, колкото изобщо беше възможно да стигне човек, без да напуска окръга. В показанията, които той даде в продължение три дни, категорично се отричаше в завода да е имало каквото и да било изхвърляне на токсични отпадъци. По време на самия процес, въоръжен с цял куп документи, които доказваха обратното, Уес безмилостно го беше разобличил. Гейтуд твърдеше, че всички останали служители на „Крейн Кемикъл“ лъжат. Отказваше да повярва на документите, които доказваха, че цели тонове токсични отпадъци не са откарани от завода, а просто са изчезнали. Смееше се на уличаващите снимки, на които се виждаха някои от общо шестстотин варела с токсични отпадъци, заровени в ямата зад завода.

— Това са фалшификати — заяви той, когато Уес му ги показа.

Свидетелските му показания в съда бяха толкова очевидно неверни, че съдия Харисън си позволи да говори открито за обвинение в лъжесвидетелстване. Гейтуд беше толкова арогантен, войнствен и избухлив, че накара съдебните заседатели откровено да намразят „Крейн Кемикъл“. Оказа се един от най-важните свидетели в полза на ищцата, макар че беше отказал да се яви пред съда, докато не му изпратиха призовка. Джаред Къртин го бе гледал, сякаш искаше да го удуши на място.

— Кога е станало? — попита Мери Грейс.

— Преди два дни е отишъл за риба. Жена му е съобщила, че още не се е върнал.

Изчезването на Ърл Крауч в щата Тексас преди две години все още си оставаше загадка. Крауч беше прекият началник на Гейтуд. И двамата яростно бяха защитавали „Крейн Кемикъл“ и бяха отричали очевидни факти. И двамата се бяха оплакали, че са получавали заплахи, включително и смъртни заплахи. И не бяха само те. Много от хората, които бяха работили в завода, бяха произвеждали пестицидите и бяха изхвърляли токсичните отпадъци направо в земята, бяха заплашвани. Повечето бяха избягали от Баумор, за да не пият отровната вода, да си търсят нова работа и да не бъдат застигнати от наближаващата съдебна буря. Поне четирима от тях бяха починали от рак.

Други бяха свидетелствали и бяха казали истината. Трети — като Крауч, Гейтуд и Бък Бърлисън — бяха дали лъжливи показания. Всяка група мразеше останалите, а всички заедно бяха обект на омразата на целия окръг Кеъри.

— Сигурно е работа на семейство Стоун — предположи Уес.

— Не можеш да си сигурен.

— Никой не може да бъде сигурен. Просто се радвам, че сме на тяхна страна.

— Клиентите ни явно са неспокойни — отвърна Мери Грейс. — Време е да се срещнем с тях.

— Време е за вечеря. Кой ще готви?

— Рамона.

— Тортиля или енчилада?

— Спагети.

— Искаш ли да отидем в някой бар и да пийнем по нещо само двамата? Имаме повод да празнуваме, мила. Делото от Боуг Чито може да се окаже бърза сделка за един милион долара.

— Ще пия за това — отвърна тя.

След общо десет представления импровизираната обиколка на Клийт Коули под надслов „Лицата на мъртвите“ приключи. Заключителното шоу беше в Паскагула, последния поред голям град в южната част на окръга. Макар че полагаше отчаяни усилия по целия път, Клийт не успя да си изпроси да го арестуват отново. Все пак обаче успя да предизвика сериозен интерес във всеки град, където спря. Репортерите го обожаваха. Почитателите му четяха рекламните брошури и подписваха чекове — макар и за малки суми. Местните ченгета слушаха речите му с мълчаливо одобрение.

Но след десет дни Клийт почувства нужда от почивка. Той се върна в Начес и скоро се озова в казиното „Лъки Джек“, седнал срещу любимото си крупие Айвън. Всъщност нямаше никакъв план или предизборна стратегия. Не беше оставил нищо след себе си в градовете, където беше ходил, освен известно количество материали в местната преса. Нямаше никаква организация зад гърба си — освен неколцината доброволци, от които скоро смяташе да се отърве. Честно казано, нямаше никакво намерение да си губи нито времето, нито парите, за да организира мащабна предизборна кампания. Не искаше да харчи парите, които беше получил от Марлин — поне не за нови акции. Щеше да похарчи до последния цент парите от чековете на спонсорите, които беше успял да прилъже, но нямаше никакво намерение да губи нищо в тази кампания. Общественото внимание беше като наркотик, така че Клийт нямаше да пропусне нито един случай да изнесе реч, да нападне пряката си конкуренция и да атакува либералните съдии навсякъде в САЩ, но основният му приоритет си оставаше хазартът и пиенето. Клийт не си мечтаеше да спечели. По дяволите, той нямаше да влезе във Върховния съд дори ако спечелеше тези избори. Винаги беше ненавиждал дебелите юридически томове.