Джон Гришам - Обжалването

Директорът произнесе „тези хора“ с такъв тон, сякаш Уес и Мери Грейс бяха крадци на кредитни карти.

— Този заем не е от вчера, сър.

— Може ли да се доизкажа? А сега имаме и едно отвратително съдебно решение, което би трябвало да ме кара да се чувствам добре, защото съм банкер и чета вестници, но всъщност ме кара да се чувствам ужасно, защото съм уважаван лидер в бизнеса на този град. Какво е посланието, което отправяме към потенциалите си индустриални клиенти с такива присъди?

— „Не изхвърляйте токсични отпадъци в нашия щат“?

Дебелото лице на мистър Пръцхед почервеня и той махна с ръка, сякаш искаше да прогони отговора на Хъфи като досадна муха. После се прокашля и едва не се задави със собствената си слюнка.

— Това е лоша новина за бизнес климата в нашия щат — каза той. — Тя е на първа страница на всички вестници тази сутрин. Звънят ми от централата на банката. Днес е един много лош ден.

Хъфи си помисли, че в Баумор също бяха преживели много лоши дни. Особено когато имаше погребения.

— Четирийсет и един милиона долара — продължи Пръцхед. — За една бедна жена, която живее в каравана.

— Няма нищо лошо в караваните, мистър Къркхед. В този щат има много добри хора, които живеят в каравани. Ние им даваме заеми, за да си ги купят.

— Не разбираш най-главното. Става дума за безобразно много пари. Цялата финансова система ще се побърка. И защо точно тук? Защо точно щатът Мисисипи е известен с гадни съдебни дела? Защо съдебните адвокати от цялата страна се влюбиха в него? Погледни статистиката. Всичко това вреди на бизнеса, Хъф. На нашия бизнес.

— Да, сър, но сигурно все пак се чувствате по-добре тази сутрин, когато си помислите за заема на семейство Пейтън.

— Искам да го върнат. Веднага.

— И аз.

— Изготви ми план. Направи си среща с тях, за да се уговорите как ще върнат парите, но имай предвид, че няма да го одобря, ако не ми изглежда разумен. Заеми се веднага.

— Да, сър, но все пак ще им трябват няколко месеца, докато си стъпят на краката. Те практически са затворили…

— Не ми пука за тях, Хъф. Просто искам този проклет заем да изчезне от нашите отчети.

— Да, сър. Това ли е всичко?

— Да. И никога повече не давай заеми за съдебни процеси, чуваш ли?

— Не се тревожете.

На същата улица, на която се намираше банката, адвокат Джаред Къртин за последен път провери войниците си, преди да се отправи обратно към Атланта и към леденото посрещане, което го очакваше там. Щабът му се помещаваше в една наскоро ремонтирана стара сграда на Фронт Стрийт. Добре осигурената във финансово отношение зашита на „Крейн Кемикъл“ беше взела сградата под наем преди две години и я беше оборудвала с впечатляващ набор от технологии и персонал.

Настроението беше мрачно, което не беше изненада за никого, макар че повечето от местните служители не се притесняваха от присъдата. След като бяха работили в продължение на толкова месеци под ръководството на Къртин и арогантните му помощници от Атланта, те изпитваха тайно задоволство, че адвокатите се оттеглят след поражението. Но щяха да се върнат. Присъдата беше гаранция за възобновен ентусиазъм от страна на жертвите на „Крейн Кемикъл“ и много нови дела, заведени срещу корпорацията.

На сбогуването лично присъстваше и Франк Съли — местен адвокат, съдружник в кантора със седалище в Хатисбърг, който първоначално беше нает от „Крейн Кемикъл“ да я защитава в този процес, но впоследствие беше изместен от „голяма фирма“ от Атланта. В крайна сметка Съли седеше на претъпканата маса на защитата, но беше понесъл унижението да не каже нито дума в съда в продължение на четирите месеца на делото. Беше възразявал срещу почти всички тактически ходове и стратегии, използвани от Къртин. Изпитваше толкова силна неприязън и недоверие към адвокатите от Атланта, че тайно беше изпратил доклад до съдружниците си, в който прогнозираше огромното наказателно обезщетение. И сега тайничко злорадстваше.

Но той беше професионалист. Работеше за клиента си — дотолкова, доколкото му позволяваше самият клиент — и винаги изпълняваше задачите, които му възлагаше Къртин. И с радост щеше да го направи отново, защото към днешна дата малката му кантора беше получила от „Крейн Кемикъл“ над един милион долара.

С Къртин си стиснаха ръцете на вратата. И двамата знаеха, че отново ще разговарят по телефона още преди края на работния ден. Но и двамата изпитваха тайно въодушевление, че се разделят. Два микробуса, взети под наем, откараха Къртин и десетимата му помощници на летището, където ги чакаше симпатичен частен самолет за седемдесетминутен полет до Атланта, макар че никой не бързаше особено. Да, семействата им липсваха, но имаше ли нещо по-унизително от това да се върнат от това затънтено място с подвити опашки?