Джон Гришам - Обжалването

После Мери Грейс побърза да ги обнадежди. Ефектът от присъдата щеше да се усети в цялата система на правораздаване. Правителствените комисии щяха да си вземат бележка. Химическата индустрия също. Акциите на „Крейн Кемикъл“ бяха започнали да се сриват, а когато акционерите губят пари, те настояват за промени.

Когато Мери Грейс приключи, Дени От проведе импровизирана молитва. След нея Мери Грейс прегърна клиентите си, пожела им всичко най-добро, обеща им да дойде пак след няколко дни и излезе пред църквата заедно с От. Имаше още една уговорка.

Журналистът се казваше Тим Шепард. Беше пристигнал в града преди месец и с упорити усилия беше успял да спечели доверието на пастор От, който едва тогава го запозна с Уес и Мери Грейс. Шепард беше журналист на свободна практика с впечатляваща професионална биография, беше написал няколко книги и говореше с южняшки акцент, който неутрализираше част от недоверието на хората от Баумор към медиите. Семейство Пейтън го бяха отбягвали по време на самия процес по много причини. Но сега, когато всичко свърши, Мери Грейс щеше да разговаря за пръв път с него. И ако интервюто минеше добре, може би щеше да го последва друго.

— Мистър Къркхед си иска парите — каза Хъфи.

Намираше се в импровизирания кабинет на Уес, където стените бяха небоядисани гипсови плоскости, подът беше гол бетон, а мебелите бяха втора ръка.

— Сигурен съм, че си ги иска — отвърна рязко Уес.

Ядосваше се, че банкерът се появява само няколко часа след обявяването на присъдата, при това с такова отношение.

— Кажи му да се нареди на опашката — добави той.

— Стига, Уес. Много добре знаеш, че закъсняваме с плащането.

— Къркхед да не е тъп? Да не си мисли, че на следващия ден след обявяването на присъдата ще ни напишат чек за цялата сума?

— Да, тъп е. Но не чак толкова.

— Той ли те изпрати?

— Да. Сгриза ме още сутринта и предполагам, че ще го прави всеки ден.

— Не можете ли да почакате един-два дни или седмица? Да ни оставите да си поемем въздух и да се порадваме малко?

— Той иска да съставим план. В писмена форма. В който да се опише как ще се върне кредитът, на какви вноски и прочие.

— Ще му дам аз един план… — започна Уес, но се отказа.

Не искаше да се кара с Хъфи. Не бяха точно приятели, но със сигурност се държаха дружелюбно и изпитваха симпатия един към друг. Уес изпитваше и огромна благодарност към Хъфи, че се беше съгласил да рискува. А Хъфи изпитваше възхищение към семейство Пейтън, че бяха готови да заложат всичко. Беше прекарал много часове с тях, докато постепенно се лишаваха от дома си, кантората, колите и пенсионните си осигуровки.

— Да започнем с първите три месеца — предложи Хъфи.

Беше седнал на сгъваем стол с неравни крака, който малко се клатеше.

Уес си пое дълбоко въздух и завъртя очи към тавана. Изведнъж се почувства много уморен.

— Имало едно време една кантора, която правела оборот от петдесет хиляди долара на месец и печалба от трийсет хиляди преди облагане. Животът бил прекрасен, спомняш си. Ще трябва цяла година, за да завъртим машината отново, но ще го направим. Нямаме друг избор. Ще оцелеем, докато мине обжалването. Ако присъдата остане, Къркхед може да си вземе парите в брой и да изчезне. А ние ще се пенсионираме и ще си купим яхта. Ако отменят присъдата, ще обявим фалит и ще пуснем обяви, че уреждаме бързи разводи.

— Е, присъдата със сигурност ще привлече нови клиенти.

— Да, но повечето ще бъдат дребни риби.

Уес нарочно беше използвал думата „фалит“, за да постави Хъфи обратно на мястото му при Пръцхед и всички останали бандити от банката — макар и по най-вежливия начин. Присъдата не можеше да се определи като материален актив, а без нея финансовото състояние на семейство Пейтън изглеждаше точно толкова безрадостно, колкото и предишния ден. Вече бяха изгубили практически всичко, а обявяването на фалит щеше да бъде просто поредното унижение, което щяха да бъдат принудени да преглътнат.

Но те щяха да се върнат в играта.

— Няма да ти дам такъв план, Хъфи. Благодаря, че попита. Ела пак след трийсет дни и ще поговорим. Но точно сега имам работа с клиенти, на които отдавна не съм обръщал внимание.

— А какво да кажа на мистър Пръцхед?

— Много просто. Ако се опита да ни притисне още веднъж, може да си избърше задника с договора ни за кредит. Но ако ни остави на мира за малко, ще върнем всичко.

— Ще му предам.

Мери Грейс и Тим Шепард седяха в едно сепаре до прозореца на кафене „Бейб“ на главната улица и разговаряха. Мери Грейс помнеше времето, когато тази улица беше оживено място, където хората се събираха и пазаруваха. Баумор беше прекалено малък град, за да отворят хипермаркет в него, така че местните търговци бяха оцелели. Когато Мери беше дете, по главната улица имаше много коли и трудно се намираше място за паркиране. Сега половината магазини бяха затворени, витрините им бяха покрити с шперплат, а другата половина едва свързваха двата края.