Джон Гришам - Обжалването

— Не се съмнявам, че адвокатите на ищцата в момента страдат от доста тежък махмурлук — пошегува се Рацлаф, но Карл не се усмихна.

Не се усмихна нито веднъж. Просто не спираше да чете, без да вдига поглед към събеседниците си, и не пропускаше нищо.

— Колко от тези случаи са в кантората на семейство Пейтън? — попита той.

— Около трийсет. Не знаем със сигурност, защото все още не са завели дела по всичките. Ще трябва да почакаме, за да разберем.

— В една от статиите пишеше, че делото на Бейкър едва не ги разорило.

— Точно така. Бяха заложили всичко.

— Дължат ли пари на банката?

— Да, така се говори.

— Знаем ли на коя банка?

— Не, не съм сигурен.

— Проверете. Искам да знам номерата на сметките им, условията по кредита, всичко.

— Дадено.

Радлаф прегледа доклада си и обобщи, че нямат полезни ходове. Язовирната стена се беше пропукала и се задаваше потоп. Адвокатите щяха да ги нападнат от всички страни и цената на защитата им щеше да скочи поне четири пъти — до 100 милиона долара годишно. Най-скорошното дело щеше да се гледа след осем месеца в същия съд, при същия съдия. Предстоеше нова голяма присъда, а след това — кой знае.

Карл погледна часовника си и измърмори, че трябва да се обади по телефона. Стана от масата, обиколи кабинета си и накрая застана до прозорците, които гледаха на юг. Тръмп Билдинг привлече вниманието му. Намираше се на Уолстрийт 40, близо до Нюйоркската фондова борса, където съвсем скоро акциите на „Крейн Кемикъл“ щяха да станат водещата тема на деня. Инвеститорите му панически щяха да напуснат кораба, а спекулантите да наблюдават безпомощно страхотния провал. Каква жестока ирония — той, великият Карл Трюдо, който толкова пъти беше гледал отвисоко как някоя нещастна компания изгаря пред очите му, сега сам щеше да се бори с лешоядите. Колко пъти беше предизвиквал срив в цената на акциите на някоя компания, така че да ги изкупи за центове? Легендарното му богатство беше натрупано точно с такава безмилостна тактика.

Колко тежък щеше да бъде ударът? Това беше най-големият въпрос, но по петите го следваше и втори: колко щеше да продължи?

Той се приготви да чака.

Том Хъф облече най-елегантния си тъмен костюм и след дълги спорове със себе си реши да се появи на работа в Секънд Стрийт Банк няколко минути по-късно от обикновено. Всички щяха да очакват да отиде малко по-рано и ако наистина го направеше, щеше да изглежда твърде самоуверен. Но по-важното беше, че искаше всички да бъдат на работа, когато пристигнеше — възрастните касиерки на първия етаж, симпатичните секретарки на втория и заместник–директорите на отдели на третия етаж, които му бяха преки конкуренти. Хъфи искаше да се появи триумфално пред възможно най-голяма публика. Беше заложил много на семейство Пейтън и искаше да се наслади на победата си.

Вместо това касиерките не му обърнаха никакво внимание, секретарките сякаш по сигнал се извърнаха от него, а конкурентите му се усмихваха лукаво — и всичко това беше предостатъчно, за да го изпълни с неприятни подозрения. На бюрото си намери съобщение с гриф „Спешно“, в което се казваше, че трябва да се обади на мистър Къркхед. Случваше се нещо неприятно — и Хъфи изведнъж се почувства не толкова самоуверен. Планът му за ефектно появяване се беше провалил. Какво следваше сега?

Мистър Къркхед го чакаше в кабинета си, а вратата беше отворена, което винаги беше лош знак. Шефът мразеше отворените врати и насърчаваше мениджърите в банката да ръководят отделите си при затворени врати. Беше жлъчен, груб, циничен и се страхуваше от сянката си, така че затворените врати му вършеха по-добра работа.

— Седни — нареди той.

Дори не му хрумна да го поздрави с „Добро утро“, камо ли с успеха.

Беше се настанил зад претенциозното си бюро, а голямата му плешива глава беше наведена ниско над таблиците, сякаш искаше да подуши какво не е наред в тях.

— Как сте, мистър Къркхед? — изчурулика Хъфи.

За малко не каза „мистър Пръцхед“, както почти винаги наричаше шефа си в негово отсъствие. Дори възрастните касиерки на първия етаж понякога употребяваха този прякор.

— Супер. Донесе ли досието на Пейтън?

— Не, сър. Никой не ми е казвал да го нося. Някакъв проблем ли има?

— Всъщност като стана дума, има цели два проблема. На първо място сме дали на тези хора един катастрофален заем на стойност над 400 хиляди долара, който, естествено, е просрочен и негарантиран. Това със сигурност е най-лошият кредит, даван от тази банка.