Джон Гришам - Обжалването

Уес изпи кафето си и отново излезе на улицата.

Карл Трюдо също излезе от дома си преди изгрев. Можеше да си остане вкъщи и да не излиза цял ден, като остави служителите си от отдела за връзки с обществеността да се оправят с кризата. Можеше да се скрие зад адвокатите си. Да се качи в частния си реактивен самолет и да замине за вилата си в Ангуила или имението си в Палм Бийч. Но Карл не беше такъв човек. Никога не беше бягал от конфликтите и нямаше да започне да го прави и сега.

А и искаше да се махне от жена си. Снощи му беше струвала цяло състояние и сега я мразеше заради това.

— Добро утро — каза той рязко на Толивър, докато се настаняваше на задната седалка на бентлито.

— Добро утро, сър — отвърна Толивър.

Имаше достатъчно опит, за да не попита нещо глупаво като „Как сте, сър?“ Все пак беше 5:30 — не точно невероятен час за мистър Трюдо, но все пак извън рамките на обичайното. Обикновено излизаха от апартамента един час по-късно.

— Карай — нареди шефът и Толивър с рев пое по Пето Авеню.

Двайсет минути по-късно Карл вече се намираше в частния си асансьор заедно със Стю — асистента, чиято служебна характеристика беше да бъде на разположение двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, в случай че големият шеф има нужда от нещо. Стю беше предупреден един час по-рано и беше получил следните инструкции: направи кафе, сложи в тостера един геврек и приготви фреш от портокал. Трябваше да купи и шест различни вестника, които да подреди на бюрото на мистър Трюдо, а в момента търсеше новини за присъдата в интернет. Карл не даде почти никакъв знак, че го е забелязал.

Двамата влязоха в кабинета на Карл, където Стю пое сакото му, наля му кафе и получи заповед да побърза с геврека и сока.

Карл се настани на аеродинамичния си дизайнерски стол, изпука с кокалчетата си, притегни се към бюрото, пое си дълбоко дъх и отвори „Ню Йорк Таймс“. Новината беше на първа страница, лява колона. Не на първата страница на раздела за бизнес, а на първата страница на целия проклет вестник! Заедно с водещите новини за лошия развой на войната, последния скандал в Конгреса и поредните жертви в ивицата Газа.

Първа страница. Заглавието гласеше: „Крейн Кемикъл е призната за виновна за смърт, причинена от токсични отпадъци“. Карл, който здраво беше стиснал челюсти, зяпна. Под заглавието беше написано „Хатисбърг, щата Мисисипи“ и имаше следния сбит преразказ на статията: „Съдебните заседатели присъдиха на младата вдовица обезщетение от 3 милиона долара за реални вреди, както и 38 милиона долара наказателно обезщетение срещу Крейн Кемикъл“. Карл бързо прочете статията — все пак знаеше проклетите подробности. Вестникът ги беше описал точно както се очакваше. Нито един от адвокатите не беше успял да каже нещо оригинално. Дрън, дрън, дрън.

Но защо на първа страница?!

Това му се стори евтин удар под пояса, но скоро последва и още един — на страница втора от раздела за бизнес, където някакъв анализатор изтъкваше и другите юридически проблеми на „Крейн Кемикъл“. Именно стотиците потенциални съдебни процеси, в които ищците щяха да поискат абсолютно същото като Джанет Бейкър. Според въпросния специалист, за когото Карл никога не беше чувал (което не беше обичайно), щетите за „Крейн Кемикъл“ можеха да достигнат „няколко милиарда“ долара и тъй като „Крейн Кемикъл“ водела „съмнителна политика по отношение на застраховките, покриващи щетите в пълен размер“, компанията била практически „беззащитна“ и последиците щели да бъдат „катастрофални“.

Карл ругаеше на глас, когато Стю бързо влезе в стаята, за да му донесе геврека и портокаловия сок.

— Ще има ли нещо друго, сър? — попита той.

— Не, затвори вратата.

Карл набързо прегледа и раздела за изкуство. На първа страница имаше статия за снощното събитие в Музея за абстрактно изкуство, достигнало своята кулминация с енергично наддаване и прочие. В долния десен ъгъл на страницата имаше снимка на мистър и мисис Трюдо, които позираха с най-новата си придобивка. Бриана, която по принцип беше фотогенична (това се очакваше от нея, по дяволите), на тази снимка направо блестеше. Карл изглеждаше богат, слаб и млад — поне така си помисли, — а „Малтретираната Имелда“ беше точно толкова неразбираема на снимката, колкото и на живо. Наистина ли беше творба на изкуството? Или просто беше смес от бронз и цимент, забъркана от някакъв несигурен човечец, който с всички сили се опитваше да се преструва на измъчен?