Джон Гришам - Обжалването

Май беше второто — поне според критика на „Ню Йорк Таймс“, същият приятен господин, с когото Карл си беше побъбрил преди вечерята. Репортерът го беше попитал дали мистър Трюдо е направил добра инвестиция, като е похарчил 18 милиона долара за творбата, и критикът беше отговорил: „Не, но със сигурност е подпомогнал кампанията за набиране на средства за музея.“ След това обясняваше, че пазарът на абстрактна скулптура изживява стагнация през последното десетилетие и надали ще се оживи изведнъж, поне според неговото мнение. Критикът не виждаше голямо бъдеще за „Малтретираната Имелда“. Статията завършваше на страница седма с още два абзаца и снимка на скулптора Пабло, който се усмихваше на камерата и изглеждаше съвсем нормален и в отлично здраве.

Въпреки всичко Карл остана доволен, макар и само за малко. Статията беше положителна и го описваше като запазил спокойствие след присъдата, стабилен, упражняващ контрол върху живота си. Добрите оценки в медиите струваха пари, макар Карл отлично да знаеше, че сумата е много далеч от 18 милиона долара. Той задъвка геврека, без да усеща вкуса му.

Обратно към касапницата. Новината за изхода от процеса беше на първите страници на „Уолстрийт Джърнъл“, „Файненшъл Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“. След четири вестника Карл се умори да чете едни и същи цитати от адвокатите и едни и същи прогнози от експертите. Отдръпна се от бюрото, отпи от кафето и си припомни колко много ненавиждаше репортерите. Но все още беше жив. Атаките от страна на пресата бяха брутални и щяха да продължат, но той, великият Карл Трюдо, ги понасяше стоически и продължаваше напред.

Това сигурно щеше да бъде най-лошият ден в кариерата му, но утре щеше да бъде по-добре.

Беше 7:00 ч. сутринта. Борсата отваряше в 9:30 ч. При затварянето на борсата предишния ден цената на акциите на „Крейн Кемикъл“ беше 52,50 долара, с 1,25 долара повече, защото съдебните заседатели, изглежда, не можеха да достигнат до окончателно решение. Експертите предвиждаха паническа разпродажба на акциите на корпорацията още при отварянето на борсата, но оценките им за размера на щетите се разминаваха.

Директорът на отдела за връзки с обществеността му се обади и Карл му обясни, че няма да разговаря с репортери, журналисти, анализатори и всякакви други, независимо как се наричат, колко са и дали опъват палатки във фоайето на сградата. Отделът за връзки с обществеността трябваше да се придържа към официалната политика на корпорацията — „Планираме да обжалваме енергично и очакваме успешен край на делото“ — и да не се отклонява нито с една дума от нея.

В 7:15 ч. пристигна Боби Рацлаф заедно с Феликс Бард, финансовия директор. Нито един от тях не беше спал повече от два часа и двамата бяха изумени, че шефът им е намерил време да отиде на парти. Те извадиха дебелите си папки за документи, поздравиха мрачно и стегнато и се настаниха на заседателната маса. Щяха да останат там през следващите дванайсет часа. Имаше много неща, които трябваше да обсъдят, но основната причина за срещата беше фактът, че мистър Трюдо не искаше да остава сам в бункера си, когато отворят борсата и там настъпи истински ад.

Рацлаф започна пръв. След процеса щяха да бъдат подадени множество искове, които нямаше да променят с нищо изхода от делото, което щеше да бъде прехвърлено във Върховния съд на щата Мисисипи.

— Този съд е известен с това, че често застава на страната на ищците, но в последно време положението започва да се променя. Прегледахме решенията по делата за големи искове през последните две години и се оказа, че съдът обикновено се разделя на пет срещу четири в полза на ищеца, но невинаги.

— Колко време ще мине, преди да завърши делото по обжалването? — попита Карл.

— Между осемнайсет и двайсет и четири месеца.

Рацлаф продължи. Срещу Крейн Кемикъл Корпорейшън бяха заведени сто и четирийсет дела заради историята с Баумор, като в една трета от тях жертвите бяха починали. Според обширното и все още продължаващо разследване на Рацлаф и помощниците му, както и на адвокатите им в Ню Йорк, Атланта и Мисисипи, вероятно имаше още триста-четиристотин случая, които притежаваха „съдебен потенциал“, което означаваше, че включват смърт, вероятна скорошна смърт или тежко заболяване от страна на ищеца. Сигурно имаше и хиляди случаи, в които ищците страдаха от леки заболявания — кожни обриви, рани и постоянна кашлица, но засега тези дела се смятаха за леки.

Тъй като беше трудно да се докаже наличието на отговорност за причинена болест, повечето от изброените дела не бяха водени агресивно. Разбира се, сега това щеше да се промени.