Джон Гришам - Обжалването

— Искам да отида на гробището.

Пастор От я изведе през една странична врата, от която се излизаше на тясната, покрита с чакъл уличка зад църквата. Гробището беше на петдесетина метра. Двамата вървяха бавно и мълчалото в тъмното. Пасторът отвори дървената врата и те влязоха в гробището — чисто и добре поддържано. Надгробните камъни бяха малки. Тук почиваха работници, така че нямаше паметници, крипти или помпозни гробници.

Джанет клекна между два гроба, четири реда по-надясно. В единия почиваше Чад — болнавото й дете, което беше живяло едва шест години, докато ракът го умори. В другия бяха останките на Пит — съпруга й, с когото беше живяла осем години. Баща и син почиваха заедно, завинаги. Джанет ги посещаваше поне веднъж седмично и всеки път си пожелаваше да отиде при тях. Тя погали едновременно двата надгробни камъка и тихо заговори:

— Здравейте, момчета, мама е. Няма да повярвате какво стана днес.

Пастор От тихо се отдалечи, за да я остави насаме със сълзите, мислите и думите, които не биваше да чува. Изчака я до вратата, докато минутите бавно се нижеха, а сенките на надгробните камъни пълзяха между редовете под лунната светлина. Именно той беше погребал Чад и Пит. Беше погребал общо шестнайсет души, но сигурно щеше да има и още. Шестнайсет безмълвни жертви, които може би вече не бяха толкова безмълвни. От малкото гробище зад църквата на Пайн Гроув един глас най-сетне се беше чул. Силен и гневен глас, който настояваше за справедливост.

Пасторът виждаше сянката на Джанет и дочуваше шепота й.

Беше се молил с Пит в последните минути, преди той да си отиде, и беше целунал малкия Чад по челото в последния му час. Беше събирал пари за ковчезите и погребенията им. А след това, заедно с двама дякони, беше изкопал и гробовете им. Погребенията им бяха през осем месеца едно от друго.

Най-сетне Джанет се изправи, сбогува се с мъртвите и отиде при него.

— Трябва да се върнем при другите — каза От.

— Да, благодаря — отвърна тя, като бършеше сълзите си.

Масата на мистър Трюдо му струваше 50 хиляди долара и тъй като лично беше подписал чека, можеше да контролира кой ще седне до него. От лявата му страна беше Бриана, а до нея седеше добрата й приятелка Санди — поредният скелет. Санди току-що се беше измъкнала от последния си брак и вече беше излязла на лов за съпруг номер три. От дясната му страна бяха един пенсиониран банкер, негов добър приятел, и съпругата му — приятни хора, които обичаха да си бъбрят за изкуство. Точно срещу Карл седяха неговият уролог и съпругата му. Беше ги поканил, защото не говореха много. Последният човек на масата беше служител в Трюдо Груп и просто беше извадил лошия късмет да попълни бройката.

Известният готвач, поканен за събитието, беше съставил меню, което започваше с хайвер и шампанско и продължаваше с крем супа от омари, ордьовър от пастет от гъши дроб соте с гарнитура и основно ястие от шотландска яребица за месоядните и букет от водорасли за вегетарианците. Десертът беше разкошно многопластово творение от различни италиански сладоледи. Към всяко ястие бе поднесено подходящото вино, включително и към десерта.

Карл изпразни всички чинии, които му сервираха, и не спря да пие. Разговаряше само с банкера, защото той беше чул новината за процеса и проявяваше разбиране и съчувствие. Бриана и Санди си шепнеха невъзпитано през цялото време, злословейки по адрес на всички останали жени на партито. И двете някак си успяваха да пренаредят храната в чиниите си, без да хапнат от нея. Към основното ястие Карл вече беше почти пиян и едва се сдържа да не изрече „Знаеш ли колко струва тази проклета храна?“, докато гледаше как жена му ровичка из водораслите, но нямаше смисъл да започва скандал.

Накрая известният готвач, за когото Карл никога не беше чувал, беше представен на гостите и всички четиристотин души дълго го аплодираха, макар че практически всички до един бяха останали гладни след менюто от пет ястия. Но все пак не се бяха събрали заради храната, а заради парите.

След две бързи речи всички се съсредоточиха върху основното събитие за вечерта. „Малтретираната Имелда“ беше внесена в атриума, драматично висяща от малък кран на височина шест метра от пода, така че всички да я виждат. За по-интересно беше осветена от прожектори. Гостите притихнаха, докато армия от незаконно пребиваващи чужденци с черни сака и вратовръзки отсервираха масите.

Водещият търга заговори за „Малтретираната Имелда“ и гостите се заслушаха. После той се прехвърли на темата за създателя на творбата и гостите наостриха уши. Наистина ли беше луд? Побъркан? На косъм от самоубийството? Всички искаха повече такива подробности, но водещият не отстъпваше. Беше подчертано благовъзпитан и почтен британец — факт, който със сигурност щеше да добави поне един милион долара към крайната цена.